Пръстените на нефизическото съществуване на душата

В продължение на години в института „Монро“, чийто основател и ръководител бил самият Робърт Монро, се провеждали многобройни изследвания на извънтелесни преживявания.

В експериментите участвали както отбрани доброволци, така и самият Монро. Въз основа на множеството отчети, съставени по разкази на пътешествениците, била съставена определена картина на света, в който се потапяли доброволците.

В книгата си „Далечни пътувания“ Монро говори за пръстени, с които е заобиколена нашата Земя. Пръстените на нефизическото съществуване представляват енергийни слоеве, населени с душите на хора, въплъщавали се по-рано във физическия земен свят. След като изоставим физическото си тяло, ние попадаме в един от тези слоеве, пише Монро. Те са няколко:

Първи, вътрешен слой (пръстен)

Той бил прозрачен, но ясен. Обитателите на този слой повтаряли физическия човешки живот и дори не си представяли, че може да се съществува по друг начин. При опити да се влезе в контакт с тях, или не откликвали, или проявявали враждебност. Те се делели на няколко типа.

Сънуващи. Характерните им вибрации или излъчване сочели, че на Земята те имат материално тяло или все още са живи във физически смисъл. Те продължавали да изпълняват дейност, подобна на земната – да мечтаят, общуват, да се опитват да влизат в полов акт или просто да скитат безцелно. Най-често те дори не разбирали, че около тях има цяла тълпа подобни същности, каквито били и самите те. В определен момент те сякаш се събуждали и изчезвали.

Заседнали. Това били тези, които са изоставили своето физическо тяло, но още не били осъзнали това. Те често оставали до своя дом или близките си хора. Често се опитвали да се върнат в мъртвото си тяло. Подобно нещо се случвало дори след като тялото им било погребано. С това можело да се обяснят светлините, наблюдавани понякога на гробища.

В такова състояние душата можела да се намира неограничено време, докато не се появи проблясък на осъзнаване какво се е случило всъщност. Броят на подобни души постоянно се увеличавал. Причината за това според Монро била това, че ценностната система на нашия свят е ориентирана върху материалното, а не върху духовното.

Диваци. Представителите на тази група, както и предишните, също не разбирали, че вече са мъртви. Те само чувствали, че са станали други. Слабо ги интересувало как и защо се е случило това, те просто продължавали съществуване по единствения известен им начин – подражаване на дейността в материалния свят. Диващината им се проявявала например в хаотични съвкупления и прочие подобни неща. Понякога те дори можели да се внедрят у някой човек (ако има причина за разстройство на психиката му) просто заради забавление.

Робърт Монро сравнява атмосферата, царяща във вътрешните пръстени, с живота в голям град. Пълна погълнатост от материалното като следствие на изкривяването на инстинкта за оцеляване.

Втори слой

Това място изглеждало доста просто и скучно. Обитателите му вече осъзнавали, че не са между живите, но все още не знаели (по-точно не помнели) какво да правят по-нататък. Те просто търпеливо чакали по-нататъшното развитие на събитията. С тях много лесно се влизало в контакт. Броят на обитателите на този слой не било много голямо и винаги било еднакво, тъй като от горните (външни) слоеве винаги идвала помощ.

Трети слой

Това било най-гъстонаселеното място от всички и било разделено на множество подпръстени. Обитателите му ясно осъзнавали, че земното им съществувание е завършило. Всеки имал представа кой е и къде се намира. С това се обяснявало и наличието на ясно разграничени зони. В центъра на този пръстен съществувало място, наречено „нулева точка“.

Той бил породен от две енергийни полета, насложни един върху друг и оказващи еднакво влияние върху околните области. Тази точка била като центъра на магнит, притежаващ свой плюс и минус. В тази точка господствала сила, наричана човешка илюзия за пространство и време. Най-много тази сила била проявена във вътрешните подпръстени и губела своето влияние с отдалечаването от центъра. В периферията на този пръстен действала друга сила, наречена нефизическа действителност. Тя постепенно отслабвала и напълно изчезвала в „нулевата точка“.

Четвърти слой – за последен път

Този слой бил населяван от същности, които се готвели да осъществят последното си въплъщение на Земята. Те почти загубили човешкия си облик и вместо сиво излъчвали бяла светлина. Тези същества не откликвали на опитите за контакт, макар че общували със себеподобни. Техният преход във физическия свят протичал много бързо, практически мигновено. Искрящата светлина била признак, че душата е извършила преход от последния кръг. Светлината се движела навън през пръстена и само понякога замирала на място. Преминавайки отвън, светлината изчезвала, без да остави и следа.

Разбира се, тази класификация е обобщена и опростена. Всъщност йерархията и взаимозависимостта между пръстените е много по-сложна и обяснението може да заеме цяла отделна книга.

Път надолу и отново нагоре

Според Монро нашето идване във физическия свят не е случайност. Земното съществуване било най-ефективното училище, уникално по рода си. Монро описва по какъв начин енергията на нашата душа извършва движение по пръстените.

Това движение протича в две противоположни посоки – навътре и навън. Потокът, движещ се навътре, представлява чиста енергия. Той възниквал там, където областта на нефизическата действителност за първи път се пресича с областта на човешката илюзия за пространство и време.

Следващите човешки въплъщения все повече и повече задълбочавали този поток в илюзията за пространство и време. След пресичането на „нулевата точка“ скоростта на този поток се ускорявала значително и скоро се приближавала непосредствено към Земята. Обратният път за всеки бил различен. За едни той бил достатъчно пряк и отнемал само няколко въплъщения, но повечето преминавали през хилядолетия и стотици животи.

Робърт Монро сравнява този процес с движението на космически корб, който символизира изначалната човешка личност. Този кораб-личност се привличал от полето на земно съществуване и той решавал да премине през него и да получи необходимата му информация. Но полето се състои от частици, които снижавали скоростта на движение. В резултат на силното забавяне скоростта падала под прага за избягване и обектът преминавал на елиптична орбита.

Когато за пореден път преминел апогея на орбитата и отново преминел през полето на материалния свят, корабът обраствал с нови и нови частици, които продължавали да снижават скоростта. Перигеят на орбитата се спускал все по-ниско с всяко завъртане, корабът слизал надолу и ставал част от орбитата.

Но той трябвало да напусне това поле и за тази цел трябвало да набере скорост за бягство. Затова било необходимо да се избави от частиците, полепнали за времето на пътешествие, като съхрани при това събраната информация. В същото време трябвало да събере запас от енергия, достатъчна за развиването на скорост, която да му позволи да напусне орбитата. Този запас трябвало да превишава първоначалното количество енергия за компенсиране на увеличената маса.

Търсенето на решение се усложнявало от това, че нямало ефективни методи за освобождаване от полепналите частици, а методите за натрупване и извличане на енергия били доста примитивни. Така целият този процес можело да отнема много време.

Преминавайки през целия път и връщайки се най-после у дома с важна и ценна информация и опит, можело да се пристъпи към по-сериозни и дълбоки изследвания.