Титан може да притежава частицата на живота

Най-голямата луна на Сатурн, Титан може да притежава такава химическа комбинация, която да води до възникване на живот, твърди ново изследване.

Титан е по-голяма от планетата Меркурий, което я превръща в най-голямата от общо 60 известни луни в орбитата на Сатурн. Повърхността на луната е покрита с реки, езера и океани от метан, който вали и от небето. Този цикъл на метан, подобен на водния цикъл на Земята, превръща Титан както в познато, така и в чуждо място.

Група изследователи сега показва чрез компютърни модели, че химията на повърхността на Титан, може да съдържа необходимата комбинация за възникването на живот. В студената атмосфера на Титан тази съставка може да сработи като катализатор на химични реакции и потенциално да абсорбира енергия от слънчевата светлина, въпреки дебелите облаци на Титан.

ЧУЖДОЗЕМЕН СВЯТ

Въпреки че Земята и Титан имат генерални разлики – например Титан е много по-студен, беден на кислород и на повърхността няма вода – Титан има атмосферно налягане на повърхността подобно на земното. Освен това Титан е единственото място в Слънчевата система, освен Земята, на което валежи ерозират ландшафта.

На Земята водата има цикъл: вали от небето, пълни реките и тече към океаните и езерата, изпарява се на слънчевата светлина, превръща се в мъгла и облаци и отново вали. Проби разкриват, че на Титан метанът тече в подобен цикъл – реки, езера и облаци над ледена повърхност.

Метановият цикъл, леденият климат и липсата на вода на повърхността на Титан може да се окажат „прозорец“ към това, какъв би могъл да бъде животът на един радикално различен и същевременно, по някакъв начин, подобен на Земята. Джонатан Люнин, учен от Университета Корнуел, Итака, Ню Йорк и неговите колеги са направили проучване каква би могла да бъде пребиотичната химия (тази, която може да доведе до възникването на живот) на светове, подобни на Титан.

Учените са се фокусирали върху циановодород (хидроген цианид), химикал, за който предишни изследвания предполагат, че може да е в центъра на произхода на живота на Земята. (Цианид е всяка молекула, която съдържа група, съставена от въглероден атом и азотен атом. Циановодородът е комбинация от водород, въглерод и азот. Цианидите обикновено са изключително токсични.)

Циановодородът може да служи като прекурсор на аминокиселини и нуклеинови киселини, които са градивните елементи на ключови молекули на живота на Земята, като например протеини и ДНК. Предишни изследвания са установили, че циановодородът е най-богатата на водород молекула, съдържаща се в атмосферата на Титан.

ПРЕКУРСОР НА ЖИВОТА

Предишни изследвания предполагат, че молекулите циановодород често се свързват в съединение, наречено полиимин. Сега компютърните модели на изследователския екип са показали, че полииминът притежава интересни свойства, които може да подкрепят пребиотичната химия при ултраниските температури, наблюдавани на Титан.

Учените са установили, че полииминът може да абсорбира широк спектър от светлина, включително дължини на вълната, които могат да проникват в облачно-мъгливата атмосфера на Титан. Това означава, че съединението може да засмуква енергия от слънцето, която след това може да се използва за химична реакция на повърхността на Титан, казват те. Освен това полииминът е много гъвкав, т.е. може да приема различни структури и изследователите предполага, че някои от тези структури могат да бъдат катализатор на за ускорение на пребиотични химични реакции.

„Не твърдим, че сме пресъздали на компютъра живот на Титан, нито дори структури, които да водят към живот“, обяснява Люнин пред Space.com.“ Казваме само, че на Титан са налице първите стъпки към структури, катализа и абсорбиране на енергия с полимери като тези, които ние моделирахме.“

Учените подчертават, че полииминът може да е наличен на Титан и да не е забелязан досега, заради атмосферните условия, които го правят труден за идентифициране. Те добавят, че бъдещи мисии на Титан, трябва да се фокусират върху търсене на полиимин, за да се научи повече за евентуалното наличие на екзотична биохимия там.

Изследването е публикувано в Proceedings of the National Academy of Sciences.