Тези мистериозни гиганти, китовете, които обитават арктическите води на Северното полукълбо, живеят невероятно дълго. Толкова дълго, че ловци от коренното население инупиати в Аляска са откривали в телата им върхове на харпуни от викторианската епоха, пише „Смитсониън“.

Те са не само най-дългоживеещите бозайници на Земята, но е много вероятно да са и най-старите живи животни.

Най-старият досега известен екземпляр е бил на 211 години.

Това означава, че някои китове, плуващи в океаните днес, може да са родени в началото на XIX век.

Затова не е чудно, че учените са изключително любопитни да открият как тези огромни бозайници успяват да живеят толкова дълго.

В ново проучване, публикувано в списание „Природа“, екип от изследователи, ръководен от учени от университета в Рочестър, вярва, че е открил поне част от отговора.

В сравнение с други бозайници, гренландските китове имат необичайно високи концентрации на протеин, наречен CIRBP.

Известно е, че този протеин поправя двойноверижни разкъсвания на ДНК в ситуации, в които и двете вериги на ДНК спиралата са счупени.

Обикновено това води до развитие на заболяване и намаляване на продължителността на живота.

„Изучавайки единствения топлокръвен бозайник, който живее по-дълго от хората, ние получаваме представа за механизмите, които позволяват такъв удължен живот. И също така осъзнаваме значението на запазването на генома за дълголетието“, обясняват експертите.

Изучаването на тези великолепни създания обаче не е толкова лесно.

Не можете да ги развъждате в лаборатория (те могат да достигнат до 18 метра дължина). А някои популации все още са застрашени, според Международния съюз за опазване на природата (IUCN), което ги прави трудни за откриване.

Първоначално учените предполагали, че китовете се нуждаят от по-голям брой генетични мутации, които водят до образуването на ракови клетки, за да станат злокачествени.

Но открили, че тайната се крие във факта, че те изобщо не натрупват тези мутации.

Екипът анализирал тъкан на кашалот и установил, че макар да има много видове протеини за възстановяване на ДНК, CIRBP се появява в до 100 пъти по-високи концентрации.

Когато този протеин е добавен към човешки култури, възстановяването на ДНК се подобрява и животът на клетките се удължава.

Интересното е, че когато клетките са изложени на по-ниски температури, те започват да произвеждат още повече CIRBP.

Въпреки че учените вече разбират механизма зад дълголетието на гренландския кит, пренасянето на това знание към вид човекоподобни маймуни, който еволюционно се различава от китовете повече от 94 милиона години, ще бъде изключително трудна задача.

„Сега трябва да разберем дали можем да разработим стратегии, които биха активирали същия механизъм при хората“, казват експертите.