Всички танцуват и се смеят
Последно: 4 януари 2014 г. в 00:05
Как възникват различните психически нарушения? Защо те понякога носят масов характер?
В стари времена такива явления нерядко се приписвали на влиянието на странични сили, а заболелите се смятали за обладани от демони…
А какво казва за това съвременната наука?
Смъртоносният маратон
Най-голям резонанс за съжаление е получил така нареченият танц на свети Вит. В средата на юли 1518 година жителката на френския град Страсбург мадам Трофеа излязла от вкъщи и започнала да танцува безспир. Танцувала шест дни поред. Постепенно към нея започнали да се присъединяват и други граждани. След седмица по улиците танцували вече 34 души. Тогава градските власти решили, че подобното се лекува с подобно и предоставили на танцьорите цяла зала в сградата на кметството. Наели и музиканти, за да акомпанират на желаещите да танцуват.
Но уви, тези мерки довели само дотам броят на танцуващите да нарасне. Към края на август те вече наброявали около 400 души. Хората викали за помощ, твърдейки, че танцуват против волята си, че някаква неведома сила ги кара да се въртят и подскачат. Разбира се, неуморните танци не можели да минат безследно – няколко десетки нещастници починали от преумора или инфаркт.
С времето специалистите стигнали до извода, че жителите на Страсбург били болни от „танца на свети Вит“. Според преданието този светец живял на остров Сицилия и бил умъртвен през 303 година по заповед на император Диоклециан, организирал преследване на християните. А през XVI век в Западна Европа се разпространило поверие, че този, който в деня на свети Вит (15 юни) танцува пред неговата статуя, цяла година няма да има здравословни проблеми.
Така в уречения ден около статуята на светеца се скупчвали хиляди хора. Те танцували като замаяни в продължение на много часове, изпадайки в транс… Модата завладяла и жителите на Страсбург. Но след „танцувалната треска от 1518 година“, както впоследствие кръстили това събитие, „танцът на свети Вит“ започнал да се нарича вече не обряд, а болест.
Изследователят Джон Уолър в книгата „Време за танцуване, време за умиране“ издигнал версията, че „танцувалната треска“ е била следствие от цяла верига неблагоприятни обстоятелства. През тази година слана попарила реколтата и в Елзас настъпил глад. Изнемощелите хора лесно ставали жертва на болестите. Избухнали епидемии от едра шарка, сифилис, проказа. Стотици елзасци умирали, а сред оцелелите се възцарили страх и отчаяние.
Възможно е някои от тях да са се обърнали за помощ към свети Вит, а след това вече не можели да спрат.
Съвременната медицина смята „танца на свети Вит“ за наследствено заболяване на мозъка, чиито симптоми са неволни движения на ръцете, краката и тялото на болните, които наистина напомнят танц. Тази болест си има и научно название – хорея на Сиденхам. Но остава неясно защо от това генетично заболяване са страдали едновременно толкова много хора и защо симптомите се проявявали при тях едновременно.
Смях през сълзи
Известни са и други случаи на масови психози и неврози. През 1962 година Танганайка била завладяна от „епидемия от смях“. Всичко започнало от женската школа-пансион в село Кашаша на западния бряг на езерото Виктория. Някой от учениците пуснал шега, няколко ученички започнали да се смеят… и не могли да спрат. Скоро „епидемията“ обхванала цялото учебно заведение.
Наложило се училището да бъде закрито, но „заболели“ и родителите на пансионерките, след тях – и останалите жители на Кашаша, и обитателите на съседните села. „Заболелите“ били предимно от женски пол. С времето смехът започнал да им причинява болка, пристъпи на плач, проблеми с дишането. Мнозина губели съзнание, по кожата им се появил обрив. Но най-ужасното било, че не могли да спрат да се смеят. Загадъчната епидемия продължила година и половина.
Синдромът на ходещия труп
Съществува дори доста рядко психическо заболяване, каращо хората да си мислят, че са мъртви. Според статистиката от него страдат общо няколкостотин души в света.
Синдромът на Котар – както официално се нарича тази болест, според специалистите е една от разновидностите на депресията. Първият подобен случай бил фиксиран през 1880 г. от френския невролог Жул Котар. Проявите на заболяването можело да бъдат най-различни. Едни пациенти губят способност да движат крайниците си. Други не могат да се хранят. Някои се опитват да сложат край на живота си, например да се изгорят с киселина, за да се „освободят“ от „мъртвата“ плът.
През 2008 година 53-годишна жителка на Ню Йорк заявила на роднините си, че е починала и мирише на гниеща риба. Жената помолила да я отведат в моргата, където можела да бъде заедно с други покойници. Но вместо това близките ѝ повикали Бърза помощ. След месец лечение дамата се оправила.
Пациент от Великобритания, наречен Греъм, бил диагностициран със синдром на Котар преди девет години. В една прекрасна сутрин мъжът се събудил и почувствал, че вече е умрял. Не можел нито да се храни, нито да пуши, не искал с никого да разговаря. Косите му започнали да окапват и той престанал да мие зъбите си – струвало му се, че ако зъбите му почернеят, това повече ще приляга на имиджа му на „мъртвец“.
Но в същото време някъде на подсъзнателно ниво разбирал, че още е жив. Греъм започнал редовно да ходи на местното гробище. „Просто чувствах, че там ми е мястото – спомня си той. – Там бях най-близо до смъртта.“
Близките му настоявали да потърси лекарска помощ, а те го изпратили за изследване в университета на Лиеж в Белгия. „Дойде някакъв човек, който твърди, че е мъртъв!“ – казала секретарката на професора, към когото Греъм се обърнал.
Сканиране на мозъка показало, че активността в челната и теменната част метаболитната активност била прекалено ниска, сякаш той се намирал в сън. Изминали месеци на терапия и медикаментозно лечение, за да се нормализира болният. (За този случай подробно можете да научите тук).
В някои случаи болните от синдрома на Котар смятат, че им липсват едни или други части от тялото. Например жена, страдаща от бъбречна недостатъчност, се явила на хемодиализа страшно объркана. Според нея лявата ѝ ръка не ѝ принадлежала. Както станало ясно, тази пациентка, освен болни бъбреци страдала още и от херпес зостер и ѝ предписали уж безобидния препарат ацикловир.
Това лекарство в 1% от случаите предизвиква отклонения в психиката, включително синдром на Котар (вижте подробности).
Андерс Хелден от болницата на Каролинския институт и Томас Линдено от Салгренската академия в Швеция открили в медицинските архиви записи за осем случая, когато при хора, вземали ацикловир, бил установен синдром на Котар. Седем от тях имали и проблеми с бъбреците. Когато препаратът бъде отстранен от кръвта след диализа, симптомите изчезват.
Похитители на гениталии
Още един известен вид психоза носи името синдром на Коро. Първият случай е фиксиран през около 300 г. пр.н.е. Синдромът на Коро е свързан с необясним страх на мъжете да се лишат от своята мъжественост. Представителите на силния пол се опасяват, че „достойнството“ им ще бъде откраднато, ще изсъхне, ще се свие по размери.
Най-често епидемии от синдром на Коро се отбелязват в африканските и азиатските страни. Последният подобен случай е фиксиран през 1967 година в Сингапур. Хиляди мъже се опитвали да защитят фалосите си с различни приспособления, та никой да не може да се добере до тях.
По-скоро това е свързано с магическите вярвания, според които съществуват демони, способни да похищават мъжките гениталии. Освен това имало магия, която правела гениталиите невидими. Макар в действителност те никъде да не изчезвали, набелязаният мъж не можел да се възползва от тях.
