Да изядеш врага, за да му вземеш силата

Смята се, че главна причина за канибализма е гладът, но изучаването на диви племена през ХХ век, които практикуват човекоядство, показва, че това не е точно така – и дори, че изобщо не е така. Да изядеш врага, в Папуа Нова Гвинея означава да се сдобиеш с неговите най-добри качества.

Колкото повече черепи, толкова по-висок ранг!

Казват, че само една седмица дели човека от канибала – стига да не ядем седем дни, и вече започваме да се оглеждаме на нашите ближни… Мнозина, разбира се, ще посрещнат това твърдение с възмущение – и ще бъдат прави: както се казва, не може всички да се мерят с един аршин.

Но историята познава многобройни случаи, когато хората, доведени до отчаяние от глад, са прибягвали към канибализъм. Например пътниците на уругвайския самолет, разбил се през 1972 г. в Андите, са оцелели само защото са се хранили с плътта на загиналите при катастрофата.

Но случаите на канибализъм не са свързани само с чувството на зверски глад. Изучаването на съхранили се до ХХ век канибалски племена е показало, че изяждането на себеподобни в редица случаи има в своята основа примитивни мистични представи за околния свят.

Разбира се, по последни данни на археолозите, в древни времена канибализмът е процъфтявал практически навсякъде, включително на съвременните територии на САЩ, Шотландия, Швейцария, Австрия и Франция. Има дори хипотеза, че мускулестите и доверчиви неандерталци са изтребили и изяли нашите по-малко силни, но по-коварни и хитри предци – кроманьонците.

Немалко любопитни сведения за мистичните корени на канибализма се носят и от отчаяно смели пътешественици, навестили Нова Гвинея през миналия век. Местното племе асмати се смятали за най-силните и войнствени по тези краища, ревниво пазещи традициите на своите предци канибали. Един от европейските пътешественици, който гостувал на асматите през 20-те години на ХХ век, открил изложени страховити атрибути на канибализма. Той силно се впечатлил от набитите на кол ухилени зъби на черепи и пресни глави на убити врагове. В така наречената мъжка къща на племето, където входът за жени и деца е забранен, имало клетки с черепи и изображения на духовете на предците. Всяка клетка си имала стопанин – един от воините на племето, а черепите в нея принадлежали на убити и изядени врагове. Количеството на тези призрачни трофеи пряко влияело на ранга на воина и положението му сред околните, а също и на заеманото от него място в мъжката къща.

През 50-60-те години на гости на асматите бил датският писател и пътешественик Арне Фалк-Рене, който споделил впечатленията си за нравите и обичаите на това племе в книгата „Пътешествие в каменния век“. Той буквално пребивавал в каменния век, събирайки много ценни сведения за племето, „консервирано“ на това далечно от нас време. Благодарение на такива смели изследователи е изяснено защо дивите канибали продължават да ядат хора, когато имат възможност да задоволят глада си с друга храна.

Изяж врага и му вземи силата

Както се оказало, канибалите си имали доста прости, и според тях съвсем логични обяснения на човекоядските наклонности. Ако врагът е силен, храбър и хитър, то убивайки и изяждайки го, воинът се сдобива с всички тези положителни качества или поне с част от тях. Смятало се, че изяденият много могъщ и влиятелен враг надарявал цялото племе с тези качества.

Според редица изследователи именно във вярата на асматите за предаването на могъществото на изядения човек върху племето се крие разгадаването на изчезналия в джунглите на Нова Гвинея през 1961 г. Майкъл Рокфелер, син на Нелсън Рокфелер, губернатор на щата Ню Йорк.

Младият Рокфелер тогава оглавявал етнографска експедиция и много щедро възнаграждавал воините асмати за боядисани човешки черепи и прочие реликви на племето. Той нерядко се разплащал със стоманени брадви, които сред асматите се ценели като злато, затова Майкъл бил смятан за много могъщ човек от диваците. Освен това Рокфелер не криел от тях името си, а главата на убития се ценяла двойно по-скъпо от асматите, ако било известно името на убития.

Един ден угаснал мотора на катамарана, с който доплавал Майкъл, и течението започнало да го отнася в морето. Рокфелер заплувал към брега да повика помощ. Оттогава никой не го видял. Разбира се, било организирано мащабно издирване, но то не довело до никакъв резултат. През 1962 година мисионерът Вилем Хекман заявил, че Рокфелер е успял да доплува до брега, но практически веднага бил убит от воините на селото Осчанеп.

Това разказали на Хекман самите жители на селото, като по думите им черепът на Майкъл бил поставен в мъжката къща на Осчанеп. През 1964 г. тази информация била потвърдена от бежанци от територията на асматите, които твърдели, че младият Рокфелер бил убит, сварен и изяден от воините на Осчанеп. Независимо от тези сведения останки от сина на американския големец така и не били открити.

И така, канибалите убивали и изяждали хора, за да се сдобият със силата и могъществото им. Те още смятали, че колкото повече врагове унищожиш и изядеш в този живот, толкова по-малко ще ги срещаш в бъдещия. Същите асмати имали и обичай да ядат труповете на своите починали старци и роднини. Според диваците по такъв начин те проявявали уважение към близките си и наследявали най-добрите им качества. Някои племена изяждали труповете на осъдени на смърт съплеменници, за да не може злият дух на престъпника по никакъв начин да навреди на живите.

Папуасите си спретвали междуплеменни сблъсъци и канибализъм и поради съществуващия тук ритуал за посвещаване на момчетата в мъже, който просто не можел да мине без глава на врага. Непреминалият този ритуал не можел да се ожени и това обстоятелство провокирало младежите към истински лов за глави. Ето как освен глад сред племената на Нова Гвинея още през ХХ век съществували немалко други причини за изяждането на себеподобни.

Не само в Папуа Нова Гвинея

Може да смятаме, че до наши времена канибали са се съхранили само в Папуа Нова Гвинея, но това не е така. В дебрите на Амазония учените са открили племена, които не погребват мъртвите си роднини, а ги превръщали в сухари. Те били изсушавани, а след това старателно стривани на прах, който разтваряли във вода и напитки. Диваците смятали, че с нейното изпиване получават най-добрите качества на покойния.

На остров Борнео диваци изваждали сърцето от гърдите на убитите си врагове и го изяждали, за да станат по-храбри и мъжествени. Племето мамбила в Нигерия още в началото на миналото столетие се занимавало с човекоядство. Колкото до използването на фрагменти от човешки тела за приготвяне на различни лекарствени и магични отвари, то подобна практика навремето е имало практически у всички народи по света.

В Средновековието човешкият череп бил смятан от европейските лекари като много важна съставна част на много лекарствени и магически средства. Например в Англия бил много популярен еликсир с названието „Духът на човешкия череп“, който се приготвял от черепи на екзекутирани престъпници. За да се сдобият с мечтаните черепи, аптекарите дори сключвали специални договори с палачите, които им предоставяли главите на обезглавените.

Може би смятате, че подобни „лекарства“ са използвани само от необразованото простолюдие, но това е грешка.

Известно е, че английският крал Чарлз II е вярвал в действието на този еликсир и е прилагал при много болести спиртна настойка с черепни стружки. Още преди това кралица Елизабет е използвала мехлем, в който имало човешка мазнина… За да запази своите зъби, тя употребявала и смес от прах от човешки зъби и кучешко мляко.

След Чарлз II голям любител на капките, изготвени въз основа на стружки от човешки череп, бил Уилям III (1650-1702), страдащ от епилептични припадъци. Макар че вземал капките постоянно, той, разбира се, не се отървал от припадъците.

Чак в началото на XIX век (!) основната част от подобни канибалски рецепти изчезнала от обращение в Европа. Така че не бива да се отнасяме с нескривано отвращение към диваците от Папуа Нова Гвинея, когато не по-малки диваци доскоро са били и „просветените“ европейци.