Когато за първи път се заинтересувах по-сериозно за легендарния манастир „Шаолин“ с изненада разбрах, че той се намира във Великата китайска равнина и доста по-близо до Пекин, отколкото до Тибет и Хималаите.
Близо до Жълтата река в провинция Хенан, в подножието на планината Сун около V век е изграден манастир – родно място на най-голямата кунг фу легенда на Китай.
Според народните предания именно тук един индийски мистик показал на монасите от новооснованата обител поредица упражнение, които подражавали на животински движения. Монасите приспособили формите за самозащита и по-късно ги видоизменили за нуждите на войната.
Потомците им усъвършенствали тези „бойни изкуства“ и през следващите 14 столетия ги прилагали в безброй битки – опълчвали се срещу деспоти, потушавали бунтове и отблъсквали врагове. Много от тези подвизи са записани на каменни стели в храма или са разкрасени допълнително в романи от времето на династия Мин.
Учените отхвърлят голяма част от това като легенда, с късчета истина. Бойни техники с голи ръце съществували в Китай далеч преди V век и вероятно са се появили в „Шаолин“ заедно с търсещите убежище бивши войници.
През по-голямата част от своята история храмът представлявал най-вече богато поземлено владение с добре обучена частна армия. Колкото повече монасите воювали, толкова по-добри бойци ставали и толкова повече се ширела славата им.
Въпреки това не били непобедими и храмът периодично бил плячкосван. Най-тежкият удар дошъл през 1928 г., когато някакъв отмъстителен главатар опожарил по-голямата част от манастира, включително библиотеката. Унищожени били многовековната сбирка от свитъци, описващи теорията и практиката на кунгфу, както и трактатите по китайска медицина и будистките писания. Така наследството на шаолинското кунгфу останало да се предава от учител на ученик.
Днес управата на храма, изглежда, се интересува повече от развитието на марката „Шаолин“, отколкото от възраждането на духа му. През последните две десетилетия е изградено международна бизнес империя, включително пътуващи кунгфу трупи, филмови и телевизионни проекти и интернет магазин, предлагащ сапун и чай „Шаолин“. Основани са франчайзингови храмове „Шаолин“ в чужбина, сред които един в Австралия, придаден към голф курорт. Тезата е, че по този начин се допринася за развитието на дзен будизма.
При това, независимо дали мисията е проповедническа или печалбарска, манастирът несъмнено е способствал за очевиден кунгфу ренесанс, който съвпада с паралелното въздигане на Китай като международна сила.
Това е най-видно в Дънфън – град с около 700 000 жители само на 10 км. от портите на манастира. Тук има десетки школи за бойни изкуства с десетки хиляди ученици, момчета и момичета от цялата страна и от различни прослойки, на възраст от 5 до почти 30 години.
Шест дни в седмицата и 11 месеца в годината училищата се оживяват на зазоряване – множество деца, родени в новия Китай, се подреждат в стройни редици и изпълняват кунгфу схватки. С поглед напред и изправени гърбове те удрят и ритат като един, а гласовете им цепят утринния въздух.
Малко по-различно е при манастирските ученици. За разлика от големите школи, където се набляга на акробатиката и кикбокса, тези около 200 момчета и няколко момичета се обучават в традиционните шаолински кунгфу форми. За тях боят не е най-важният урок на кунгфу – тук уменията вървят с големи отговорности.
Във всеки възпитаник се търси уважението и готовността да „преглъща горчилката“- да се научи да приветства страданието и да го използва за дисциплиниране на волята и формиране на характера. Учениците спят в неотоплени стаи (все пак манастирът се намира на по-южна ширина спрямо България).
Тренират навън, често преди изгрев слънце, независимо от температурата. Блъскат дървени стволове, за да станат ръцете им корави и клякат с друг ученик на раменете си, за да заякнат краката им. По време на тренировките майсторите шибат с бамбукови пръчки подколенните сухожилия на всяко момче, което не е в идеална форма или не влага достатъчно усилия.
Но тъй като болшинството са от бедни семейства и са таксувани само за храна, а разходите по школата не са малки, се налага да се отстъпи пред модните тенденции и вече се предлагат курсове и по кикбокс и акробатични кунгфу форми.
В сърцевината стои теорията на движенията. Трябва да движиш ръката си по точно определен начин. Тежестта на тялото трябва да почива на точно определена част от стъпалото. Юмручният удар много прилича на шахматен ход, който трябва да предвиди няколко различни контраудара.
Без значение как реагира противникът, той се блокира, след което се нанася втори, трети и четвърти удар, всеки насочен към чувствителна точка. Движенията бавно могат да се научат за година, но са нужни доста, за да се превърне цялостното изпълнение във вихрушка.
Високите ритници и акробатики разкриват уязвими точки. Шаолинското кунгфу е създадено за битки, а не за забавление на публика. Всъщност става въпрос за превръщането на енергията в сила. „Не може да победиш смъртта. Можеш обаче да победиш страха си от смъртта“.
В манастира живеят около 150 монаси. „Спечелили заслуги в битка“ – гласи епитафията на двама от 232 изтъкнати шаолински монаси, почетени със светилища в Гората на пагодите до манастира. Броят етажи на всяка пагода е отражение на добродетелите на монаха: отдолу са погребани неговите кости, а често и тези на негови ученици.
Философията на здравословния живот почива на принципите на ЧАН (дзен медитация), У (бойните изкуства) и И (билковата медицина). Същите принципи са залегнали и в основата на пътеводната философия на „Шаолин“. Именно тези принципи, по мнението на много критици във и извън Китай, са загърбени в преследването на комерсиалната изгода и туристическите долари.
От цял Китай идват хора, за да търсят съвет за различни болежки. Получава се така, че те искат лечение само на симптомите, а „ЧАН, У, И“ лекува ЦЕЛИЯ ЧОВЕК. Когато човек е здрав, симптомите изчезват. Всъщност се отнася до световната медицина, отдавна лекуваща само с терапии и лекарства. И сякаш забравила, че първопричината е човешкият дух…
Започнала е най-важната битка – тази за душата на КУНГФУ.
Използвани са пасажи и цитати от статия на Питър Гуин в списание NATIONAL GEOGRAPHIС България
