Човек обикновено не чува собственото си сърцебиене поради това, че мозъкът специално филтрира възприеманите звукови сигнали и отстранява звуците от ударите на сърцето за повишаване на остротата на възприятие на околния свят, твърдят неврофизиолози в статия, публикувана в Journal of Neuroscience.
„Човек не вижда и не чува света такъв, какъвто той се явява в обективната реалност – например нашите очи не работят като камера и мозъкът ни показва далеч не всичко, което попада върху ретината. Мозъкът сам решава кое да направи забележимо за съзнанието и кое да отстрани. Което е невероятно – тези ненужни неща, по-конкретно звуците на сърцебиенето, влияят върху това, което виждаме“, казва Рой Саломон от Федералната политехническа школа на Швейцария в Лозана.
Саломон и колегите му открили тази необичайна склонност към „самоцензура“ на мозъка и изяснили как работи тя и върху какво влияе, като наблюдавали как няколко десетки доброволци реагирали на различни визуални и акустични дразнители.
При един от експериментите на екрана се появявала мигаща геометрична фигура, като неврофизиолозите периодично променяли нейната честота на мигане, като наблюдавали измененията в работата на мозъка, а също как възприемали фигурата самите участници в опитите.
В момента, когато честотата на мигане съвпадала с честотата на сърцебиене на доброволците, се случило нещо необичайно – участниците и колегите на Саломон започнали да се оплакват, че зрението им внезапно се е влошило и че почти не могат да виждат фигурата на екрана.
Като проследили работата на мозъка с магнитно-резонансен томограф, учените разкрили причината за това странно поведение – оказало се, че съвпадането на ритъма на мигане и с този на сърцебиенето водело до нарушаване в работата на така наречения островен кортекс, отговорен за управлението на вътрешните усещания на организма и обработката на данните, постъпващи от сетивните органи.
Потискането на нейната работа води дотам, че човек просто престава да възприема информацията, която получават очите. Според учените причината е, че мозъкът потиска всички сигнали, които се появяват с честотата, с която бие сърцето.
„Обикновено не искаме нашите вътрешни усещания да пречат на възприятието на външния свят – винаги е важно за знаем какво се твори в него. Започваме да чуваме нашето сърце още в утробата на майката, преди мозъкът да се формира напълно. Затова изобщо не е чудно, че той се опитва да потисне този звук и да го направи по-малко очевиден за нас“, заключава Саломон.
