Средновековен живот, на Марс

На 31 август завърши приемането на заявки за бъдещи астронавти, желаещи да се преселят на Марс завинаги.

Става дума за програмата Mars One и нейната разлика от другите проекти се заключава в следното: не е необходимо да се изобретяват нови технологии, тъй като всички вече съществуват – лети и живей!

Американският писател фантаст Дъг Търнбул се опитал да представи какъв ще бъде животът на първите заселници на Червената планета през 2050 г. Наистина, ако има хора, които смятат, че днешните технологии са достатъчни за създаването на колония на Марс, трябва да има и такива, които мислено виждат как ще се случи това.

И така, градските земляни най-много време ще прекарват в помещения, така че няма да им е трудно да свикнат с това, че такъв живот ги чака на Марс. За разлика от Земята на Червената планета няма магнитосфера, защитаваща повърхността от слънчевото и космическото лъчение.

За да се предпазят първопроходците от потока частици с висока енергия, домовете и лабораториите ще бъдат построени под повърхността. През юли учредителят и ръководител на проекта Mars One Бас Лансдорп дори излязъл със статия, чието заглавие говори самò по себе си: „Не бива да отлагаме колонизирането на Марс поради страх от радиацията”.

Подземните бази ще решат и проблема със силните колебания на дневната и нощната температура на повърхността на Марс. Селището най-вероятно ще бъде разположено в екваториалната зона, която се смята за относително умерена по местните стандарти: денем там е около 20 градуса над нулата, а нощем – минус 70 °C.

В един от романите си Търнбул е избрал за своите герои дъното на кратера Никълсън – той е разположен малко по-ниско от марсианското „морско равнище”, а следователно над него атмосферата е по-дебела. Енергия колонията ще получава основно от масив слънчеви панели, допълнени от малка атомна електростанция. В книгата „Човекът, който покори Марс” (2010) Търнбул така описва тази система:

„Станцията напомняше буквата Х: от централния възел излизаха четири ръкава, всеки от които се състоеше от дълги насипи с ширина около 2 метра, 1,5 м височина и дължина 150 м. Това бяха тунели, свързващи жилищните модули и с централната сграда. Тъй като домовете се криеха под земята, за външния наблюдател те представляваха хълмове с ширина 10 метра, височина 3 м и дължина 25 м, разположени перпендикулярно към ръкава като стълби на телеграфен стълб – на всеки по десет стъпала. Между сдвоените домове имаше разположени оранжерии. Там, където ръкавите се съединяваха, под земята се криеха обществени места, лаборатории, работилници и гаражи. Водопроводът и кладенецът на градчето се намираха под южните ръкави, а на изток от точката на пресичане стоеше атомна електростанция. На източната и западната страна на градчето се разполагаха блоковете със слънчеви батерии, всеки от които заемаше няколко акра.”

© Dheeraj Verma

Без вода никакво постоянно селище не може да има. В марсианската атмосфера има само следи от нея, а ледени шапки има само на полюсите, затова се налага да се търси под земята. Тъй като средната температура дори в екваториалния район е -25 °C, има надежда за съществуването на вечен мраз.

Събирането на вода може да става с хидравличен разлом, който се използва на Земята за добив на шистов газ. В пукнатините ще се впръсква топла вода, разтапяща леда. Сместа (солена и негодна за пиене) ще се подлага на филтриране. На Международната космическа станция вече са постигнати 95% рециклиране на отпадъците. Ако този успех се повтори и на Марс, проблем с водата няма да има.

Доставката на продукти от Земята е скъпо удоволствие, затова ще се наложи отглеждането на храна самостоятелно. Разбира се, става дума за хидропонни ферми и херметизирани парници. Интензивността на слънчевата светлина на Марс е около 40% от земното ниво, но благодарение на такава тънка атмосфера това ще е достатъчно за фотосинтеза.

Само не забравяйте да добавите към прозрачните покриви на парниците специални филтри за утравиолетово и прочие лъчение. В случай на слънчеви бури те най-добре да се направят непрозрачни (както и заради нощите, за да не се губи топлината). Менюто на марсианците ще бъде предимно вегетарианско, а вместо месо ще се наложи да се задоволяват със сурогати или изкуствено отгледани тъкани. Хидропонните ферми впрочем са подходящи за изработването на кислород и поглъщането на въглеродния диоксид.

© Joe Hardwick

Що за хора ще бъдат това? Кой ще тръгне на еднопосочно пътешествие далече от дома? Учени, готови да продадат душата си за възможността да изпълнят напреднали изследвания. Пилоти на космически кораби. Инженери, които не се страхуват да се срещнат с нови задачи в непозната физическа среда. Механици, обожаващи да импровизират, за да работи оборудването без проблеми. Вероятно има смисъл да се изпратят там и семейства, за да расте колонията.

За човека, роден и израсъл на Марс, ще бъде естествено цял живот да се движи в специален костюм и практически никога да не напуска землянката. Нали не се оплакват всички лапландци, че всеки път, когато излязат от дома си, трябва да се обличат дебело. Разбира се, в книгата „Новакът” (Tenderfoot) Търнбул така описва скафандъра на XXI век:

„Те вече бяха облекли долните костюми – нещо от рода на комбинезон, защитаващ кожата от ниското атмосферно налягане на Марс. Шлемовете се крепяха на пръстен, разположен в горната част на костюма, близо до ключицата. Горната дреха, също херметична, не се намираше под налягане, за гъвкавост. Тя служеше преди всичко за защита от жега, студ и радиация. Освен това тя беше направена от по-груб материал от долната.”

Може да изглежда невероятно, но учените от Масачузетския технологичен институт работят (и почти са успели) над дреха, напомняща това, което Търнбул е написал за „долния костюм”.

© Joe Hardwick

Тъй като работата в скафандъра е неефективна и потенциално опасна, марсианските първопреселници трябва да имат навици за управление на роботизирани механизми. Освен това роботи с дистанционно управление може да се изпратят на Марс първи и да построят всичко, което е необходимо преди идването на хората. Какво пък? Лабораторията на колела с името Curiosity вече пори Марс, а на Земята дълбоководни апарати работят в Мексиканския залив на почти 2-километрова дълбочина.

Заселниците ще пътешестват по Марс с всъдеходи с размери колкото Curiosity (а той е с размер на джип). Тези роувъри ще имат механични ръце, за да може човек да изпълнява различни операции, без да напуска кабината.

Накрая марсианската колония ще трябва да помисли да се самоиздържа. Според Търнбул селището от Средновековието ще напомня на университетско градче. Притокът на пари ще се осигурява от научни фондации и дарения. Вторичен източник ще бъдат доходите от рекламни контракти, продажбата на правата за излъчване на риалити шоуто, образователни тв програми, интервюта и т.н.

Ако може да се преразгледат някои международни договори за целите на комерсиализацията на Космоса, ще може да се продават права за разработка на полезни изкопаеми, туристически концесии, да се привличат агенти по недвижима собственост. Възможно е да успеят нещо да разработят и произведат.

Животът на Марс през 2050 г. няма да е розов, но той не е бил такъв и в Северна Америка в епохата на ранната колонизация.

И така, мнозина от записалите се за участие в проекта Mars One са учени и инженери. Ето само някои от тях.

Марина – аспирант от Харвардския университет, изучава химия и микробиология.

Макс има тройна степен бакалавър в областта на машиностроенето, физиката и астрономията, сега учи магистратура по авиокосмическо машиностроене в университета „Пардю”.

Род е готов да полети веднага, тъй като е летец и водолаз.

Оскар е възпитаник на Академията на ВВС на САЩ, допуснат до полети пилот, обучавал се е в работа с ядрено оборудване и е изпълнявал изследване по поръчка на НАСА.

Карло – физик-теоретик.

Ейми – инженер, работещ по договор с НАСА.

Източник: LiveScience