Самотниците – кои са те?

Всички имаме по някой приятел, който се е оженил и се е сдобил с репутация на нещастен човек, и такъв, който никога не се е обвързвал, но и не е станал по-щастлив от този факт.

„Ами ако няма разлика, защо да плащам повече?“

Именно така разсъждават тези, които са избрали за себе си „свободата“, тоест вечната самота. Става дума както за мъже, така и за жени.

Разбира се, такива хора обикновено имат отношения с противоположния пол, но всички те са краткотрайни и не водят до нищо.

Често такива хора, макар и да искат да създадат дълготрайни отношения и дори семейство, нищо не се получава или те напълно изоставят опитите да направят това. Понякога, разбира се, човек дори сам убеждава себе си в това, че такива проблеми като „сополиви деца“ или „жена с ролки на главата“/„мъж пияница“ не му трябват и съзнателно се отказва от сериозни отношения.

Мотивът за такова решение обикновено е желанието да се избегнат множество проблеми и страдания, свързани с близките и дълготрайни отношения. Не е необходимо да се ограничаваш в нищо, никой не те кара да си легнеш в три часа посред нощ, когато си се потопил в интересна компютърна игра, никой няма дума да ти каже, ако се прибереш сутринта в състояние на изменено съзнание, детски плач няма да ти пречи да спиш, а любимата тъща или свекърва няма да провали дълго чакания уикенд.

Често самотните хора дори се гордеят с това – мъжете много обичат разговорите за свободата, а жените – за своята независимост. Според известния немски психолог и една от ключовите фигури на неофройдизма –  Карен Хорни, всъщност подобна жизнена стратегия е свързана с така наречената базална тревога.

Колкото и да е парадоксално, тук дори не е толкова важно колко са били неуспешните опити, които са водили до нещастни отношения или разрив (макар че, разбира се, те също са могли да поставят своя отпечатък върху съзнаваното или несъзнавано решение на човека да бъде сам, но според мнението на повечето психолози – далеч не ключово).

Базалната тревога е интензивно и всепроникващо усещане на липса на сигурност и самота. Често тя е неосъзната или осъзнавана само частично. Причините за тази тревога се крият в дълбокото детство на човека, в неговите взаимоотношения с родителите. Това означава, че семейството на такъв човек не е удовлетворило потребностите на детето преди всичко от любов и липса на безопасност спрямо околния свят.

Ако детето формира усещането, че светът не е безопасен, а той в този свят е доста безпомощно същество, у него според Хорни се формират невротични потребности. Всъщност такива потребности има абсолютно всеки човек, но само в случай на техния невротичен характер човек превръща (част от тях или една) тяхното удовлетворение в начин на живот.

По този начин прекомерната потребност от независимост и самодостатъчност може да се отрази така, че човек да избягва всячески близки и продължителни отношения (включително семейни), които предполагат поемането на каквито и да е отговорности.

Към подобно мнение се придържат и много други видни психолози и психоаналитици, например известният унгарски психотерапевт Майкъл Балинт, който е разграничил така наречената филобатическа и окнофилическа картина на света при различните хора.

В основата на едната и другата лежи това, което той нарича базисен дефект (казано просто, нещо от рода на това, за което говори и Карен Хорни – недостиг на любов в детството, неправилно удовлетворяване на потребностите на детето. На това могат да повлияят дори и такива привидно тривиални неща като хранене по час, прекалено рязко спиране на кърменето, прекалено продължително – над 6 месеца, или прекалено краткото кърмене и т.н.).

Според Балинт базисният дефект възниква като следствие от разминаването между необходимото за детето количество любов, топлина и грижа и това количество, което майката реално е могла да му даде.

Базисният дефект, според Балинт, е причина за всички патологии, той присъства у всеки, тъй като при никого от нас детството не е било безоблачно. Разликата е само в степента на преобладаване на този дефект.

Базисният дефект е причина за това, че при едни хора картината за света става окнофилическа – тоест тези хора, които буквално прилепват към други, стремят се към тях, както към усещането за сигурност и любов, а при други – филобатическа, където човек „обича“ само тази част от света, в която няма други хора.

Хората за тях са някои, които могат да им причинят зло, неудобство, проблеми (да не ги нахранят, да не ги обичат, да ги изоставят както някога майката) и т.н.

И едните, и другите може да имат напълно еднаква „степен“ на базисен дефект, а последствията може да са напълно противоположни – един натрапчиво ще се стреми към отношения, прощавайки всичко и хващайки се и за последната нишка, само и само да не ги загуби.

А другият също толкова натрапчиво ще избягва отношения. Необходимо ли е да казваме, че всичко това се случва почти несъзнателно и за да се промени то, са необходими години психотерапия.