Какви са небесата на другите планети
Наскоро НАСА публикува видео на залез, заснет на Марс, от роувъра „Опортюнити“. Това видео за мнозина беше напълно неочаквано – синоним на думата „Марс“ отдавна е станало словосъчетанието „Червената планета“. Но на видеото на марсианския залез ние съвсем ясно виждаме синьо небе. Каква е причината?
Наложени кадри
Всъщност най-често космическите апарати, изследващи Слънчевата система, правят черно-бели снимки – такива камери са по-прости, сигурни и евтини. За да се получи цветно изображение, роувърите или сондите правят три черно-бели кадъра – през червен, зелен и син филтър, а след това съставят цветно изображение от тях.
Разбира се, именно така в началото на ХХ век са получени първите в света цветни снимки от големия ентусиаст на фотографията и изобретател Сергей Прокудин-Горски.
Неговата камера имала три обектива, които едновременно правили три черно-бели снимки през филтри, а цветното изображение се „синтезирало“ чак след това, в проектора.
Независимо от „допотопния“ начин за производство, получените по такъв начин цветни изображения все пак предават реални цветове. Откъде тогава се е взел синият залез на Марс?
Физика и прах
Атмосферите на Марс и Земята се отличават силно. На Марс атмосферата е значително по-малко плътна и много запрашена. В състава на праха има съвсем дребни частици, чийто размер е съпоставим с дължината на светлинната вълна.
През деня малките прашинки поглъщат синята част на спектъра на слънчевата светлина и небето на Марс има такъв червеникав оттенък, както и цялата му повърхност. Когато Слънцето залязва, пътят, който изминава светлината в атмосферата на планетата, става по-дълъг и главен се оказва друг ефект – Релеевското разсейване на светлината. При това в марсианската атмосфера по-силно се разсейва синята светлина. Именно поради това около залязващото на Марс Слънце виждаме синьо сияние.
Другите небеса
Марс влиза в елитния клуб от четири небесни тела с атмосфера, повърхност и небе, които можем да видим в цвят. Другите двама членове на този клуб са Венера и Титан, и, разбира се, нашата Земя.
На 1 март 1983 година на повърхността на Венера се спуснала сондата „Венера-13“, която успяла да работи при температура 456 градуса по Целзий и налягане от 92 атмосфери 127 минути. „Венера“ с фаталния номер не била първият апарат, предавал снимки от повърхността на най-близката ни съседка по Слънчева система, но това били първите цветни снимки.
На спускаемия апарат се намирали две „цветни“ камери TFZL-077. Те получавали изображение, правейки снимки през три цветни филтъра – син, зелен и червен.
В обхвата на панорамните камери на „Венера-13“ имало еталонна цветна скала. Получавайки синтезирани цветни изображения, земните учени можели да ги коригират по тази скала.
Целта на заснемането била повърхността на планетата, но в ъгълчетата на панорамите се вижда жълтеещо небе. Четири дни по-късно, на 5 март, цветни снимки направил дубльорът на „Венера-13“ – апаратът „Венера-14“, поработил на повърхността около 57 минути.
Жълто-зеленият цвят на Венера също се обяснява с Релеевското разсейване. Но според зам.-ръководителя на лабораторията за инфрачервена спектроскопия на планетните атмосфери с висока резолюция при МФТИ Александър Родин, именно такъв цвят е обусловен, първо от повишената плътност на венерианската атмосфера, и второ, наличието в нея на голямо количество сярна киселина.
„Цветното“ покоряване на следващото небесно тяло с атмосфера било чакано повече от десет години. На 14 януари 2005 г. създаденият в Европейската космическа агенция спускаем апарат „Хюйгенс“, доставен в системата на Сатурн от сондата „Касини“ на НАСА, кацнал на повърхността на най-големия спътник на Сатурн – Титан.
Дълго време се смятало, че това е най-големият спътник в Слънчевата система, но изследвания на „Вояджър“ през 80-те години показали, че Титан изглежда по-голям, отколкото всъщност е, поради плътната метанова атмосфера, която била вземана за негова повърхност.
Но дори с отчитането на атмосферата той не е малък – сред спътниците го надминава само Юпитеровият Ганимед. Титан е по-голям не само от нашата Луна, но и от Меркурий и Плутон.
„Хюйгенс“ Поработил 147 минути по време на спускането с парашут и още 72 минути предавал сигнали от повърхността, като успял да изпрати на Земята 700 мегабайта информация, сред които 350 снимки, някои от които били цветни.
Камерите на апарата запечатали жълто-кафявата повърхност на спътника от замръзнали въглеводороди, току-що измита о метанов дъжд (климатът на Титан не е особено дружелюбен). Небето на Сатурновата луна също е жълто-кафяво, а самият спътник на снимките е жълто-зелен. И ту отново „работи“ същото разсейване, само че на други газове.
След като астрономите заснели пейзажа на Титан, Слънчевата система не останали „атмосферни“ обекти с цветни небеса (планетите гиганти, които се състоят от газ и течности, не се броят). На всички останали небесни тела от Слънчевата система – от Меркурий до Плутон – небето ще бъде черно както на черно-бели, така и на цветни снимки. Там няма значима атмосфера, а това значи, че слънчевата светлина няма в какво да се разсейва.
Във фантастичните филми виждаме светове с небеса сякаш с всички цветове на дъгата. Но учените още не могат да отговорят на въпроса, какъв цвят действително може да е небето на планетите извън Слънчевата система (т.нар. екзопланети). Ние можем само да предполагаме какви са атмосферите на тези планети – днес са открити повече от 3000 от тях и повечето се намират в звездни системи, които изобщо не приличат на Слънчевата.
А и самата светлина на звездите, които осветяват тези планети, може изобщо да не е такава, като светлината от Слънцето – планети може да има край червени джуджета, сини гиганти, бели гиганти и дори почти виолетови във видимия диапазон) кафяви джуджета.