На 11 септември 1985 г. малкият космически апарат ICE (International Cometary Explorer) преминава през опашката на кометата 21P/Джакобини-Цинер на разстояние от около 7800 км от нейното ядро. Това събитие променя съдбата на сондата, която първоначално е имала съвсем различна мисия.

От пазач на Земята до ловец на комети

Историята започва през 1978 г. с изстрелването на ISEE-3 (International Sun-Earth Explorer-3). Той е третият апарат от програма на НАСА, предназначена да изучава взаимодействието между магнитното поле на Земята и слънчевия вятър.

ISEE-3 става първият изкуствен обект, изведен на хало-орбита в точката на Лагранж L1 между Слънцето и Земята.

На борда му няма камери, но научните му инструменти години наред събират ценни данни за междупланетната плазма, слънчевия вятър и магнитните полета.

През 1982 г. обаче ситуацията се променя.

Целият научен свят се готви за завръщането на Халеевата комета през 1986 г., но поради бюджетни ограничения НАСА се отказва от плановете си за собствена мисия до нея.

Американските учени са изправени пред риска да останат встрани от главното астрономическо събитие на века.

Тогава Робърт Фаркуар и Фредерик Скарф намират гениално решение: да пренасочат вече съществуващия апарат ISEE-3, който е изпълнил основната си тригодишна мисия, към друга, по-достъпна комета – 21P/Джакобини-Цинер.

Това им дава шанс да изпреварят конкуренцията и първи в историята да изследват кометна опашка отвътре.

„Ние го откраднахме“, признава по-късно Скарф пред журналисти. Сондата наистина е „отвлечена“ от своята орбита и изпратена на сложно междупланетно пътешествие.

С помощта на Луната

Пътят до кометата отнема повече от година. Апаратът, намиращ се в стабилна гравитационна позиция, не е проектиран за дълги полети и не разполага с мощен двигател.

За да го изтръгнат оттам, инженерите използват гравитацията на Луната като безплатен ускорител.

Чрез 15 прецизни включвания на малките маневрени двигатели, сондата извършва пет близки прелитания край Луната, като всяко от тях служи като гравитационна прашка за промяна на курса и скоростта.

Последното сближаване на 22 декември 1983 г. е на едва 119,4 километра над лунната повърхност.

След като получава финалния тласък, апаратът поема по траектория за прехващане на кометата и официално получава новото си име – Международен изследовател на комети (ICE).

На 11 септември 1985 г. ICE преминава през плазмената опашка на кометата Джакобини-Цинер.

Така той става първият космически апарат, извършил директни измервания в комата на комета, а не просто наблюдавал от разстояние.

Инструментите му потвърждават теорията за образуването на ударна вълна при сблъсъка на кометната плазма със слънчевия вятър.

Среща и с Халеевата комета

Мисията обаче не приключва дотук. Траекторията на полета е изчислена така, че след първата си цел апаратът да се озове в района, където международна флотилия от сонди се готви да посрещне Халеевата комета.

През март 1986 г. ICE преминава между Слънцето и Халеевата комета, докато апаратите „Джото“, „Вега-1“, „Вега-2“, „Суисей“ и „Сакигаке“ се приближават до ядрото ѝ от другата страна.

Макар и от голямо разстояние (около 28 милиона километра), ICE събира данни за слънчевия вятър по пътя му към кометата, допълвайки картината от наблюденията на останалите сонди.

Дълъг живот и неочаквано завръщане

Години наред апаратът продължава да събира научни данни, докато се движи по своята хелиоцентрична орбита.

През 1991 г. НАСА му възлага нова задача – да наблюдава коронални изхвърляния на маса заедно със сондата „Одисей“ и наземни обсерватории.

С отдалечаването от Земята скоростта на предаване на данни спада драстично и на 5 май 1997 г. НАСА официално прекратява мисията, оставяйки включен само носещия сигнал на предавателя.

Историята обаче има неочаквано продължение. През 2008 г. специалисти установяват, че предавателят на ICE все още работи.

Анализът на телеметрията показва, че 12 от 13-те научни инструмента са в изправност, а в резервоарите има достатъчно гориво за корекции на курса.

Появяват се дори идеи апаратът да бъде насочен към нова комета през 2017 или 2018 г., доказвайки за пореден път изключителната издръжливост на този космически ветеран.

През 2014 г. група ентусиасти, съставена от инженери, програмисти и учени без пряка връзка с НАСА, решава да върне към живот стар космически апарат.

Те стартират проекта „ISEE-3 Reboot“, за който успяват да съберат над 159 хиляди долара чрез публично финансиране.

В резултат получават безпрецедентно официално разрешение от НАСА да се опитат да установят контакт със сондата – апарат, който агенцията вече не е планирала да използва.

Екипът възстановява изгубеното наземно оборудване за комуникация, като използва съвременни софтуерно дефинирани радиосистеми.

На 29 май 2014 г. те успяват да установят двупосочна връзка със сондата за първи път от много години. На 2 юли същата година активират двигателите ѝ, които не са работили от 1987 г.

При следващия опит за маневра обаче възниква проблем – поради дългогодишно изтичане на газ, налягането на азота в резервоарите е спаднало и горивото спира да достига до двигателите.

На 16 септември 2014 г. връзката с апарата е окончателно изгубена и опитите за възстановяването ѝ се оказват неуспешни.

Така приключва историята на един космически апарат, който започва пътя си като скромен наблюдател на слънчевия вятър, а се превръща в първата земна сонда, преминала през опашката на комета.

Илюстрация: НАСА