Един обикновен хълм на Марс се превърна в „мечка“ благодарение на особеностите на релефа и човешкото възприятие. Но какво всъщност е видяла камерата на НАСА?

На 12 декември 2022 г. космически апарат, намиращ се на височина 251 км над Южните възвишения на Марс, прави снимка на обикновен хълм.

Това е напълно стандартен кадър – един от десетките хиляди, които камерата HiRISE на борда на апарата Mars Reconnaissance Orbiter на НАСА е заснела на марсианската повърхност от 2006 г. насам.

Този път обаче нещо от снимката сякаш поглежда обратно -„мечка“

Две тъмни кръгли вдлъбнатини изглеждат като очи. Между тях светъл хребет се стеснява надолу, наподобявайки симпатична муцунка.

Всичко това е обрамчено от почти идеална кръгла пукнатина, която създава контура на главата.

Когато се погледне цялостно, е трудно да се отрече, че обектът има почти комична прилика с плюшено мече.

„Имаме хълм с V-образна структура на срутване (нос), два кратера (очи) и кръгъл модел на разлом (глава)“, отбеляза през 2023 г. Алфред Макюън, планетолог от Аризонския университет, който ръководи екипа на камерата HiRISE.

Дори отделните елементи на тази „муцуна“ имат напълно логични обяснения.

Макюън предполага, че кръглата пукнатина може да е остатък от рохкав материал, утаил се върху древен, отдавна запълнен метеоритен кратер.

„Носът“ пък може да е вулканичен или кален отдушник, а V-образната форма около него показва място, откъдето някога е изтичала лава или кал.

Феноменът парейдолия

Друго обяснение защо виждаме мече на снимка от Марс е явлението парейдолия.

Това е механизъм на нашия мозък, който превръща фаровете на автомобил в учудено лице или петно от вода в религиозна икона.

Човешкият мозък е еволюирал така, че бързо да разпознава лица при лошо осветление и от разстояние.

Причината е, че през по-голямата част от нашата история способността да разпознаеш дадено лице половин секунда по-бързо от друг примат е можела да направи разликата между това да забележиш заплаха и да я пропуснеш.

Страничен ефект от тази свръхчувствителна система за разпознаване на образи е, че тя намира лица навсякъде, включително в зърнеста орбитална снимка на марсианска скала.

Това не е първият път, когато виждаме подобни изображения от Марс

През 1976 г. орбиталният апарат на НАСА „Викинг-1“ заснема плато в района Сидония на Марс, което зловещо напомня на изсечено човешко лице, гледащо към космоса.

Кадри с по-висока резолюция, направени от по-късни сателити, слагат край на споровете: това е просто плато – голямо, незабележително скално образувание, осветено под определен ъгъл.

Много по-късно се появи и съвсем различно марсианско „усмихнато лице“, като причините за интереса към него нямат нищо общо с „изражението“ му.

През август 2024 г. учени, работещи с апарата Trace Gas Orbiter на Европейската космическа агенция, каталогизират находища на хлоридни соли в региона Terra Sirenum и се натъкват на обект с формата на емотикон – пръстен от изсъхнала сол с два малки кратера там, където би трябвало да са очите.

Най-интересната част тук е именно солта. Това са остатъци от плитки водоеми или езера, които са се изпарили по време на по-влажното минало на Марс, позволявайки на разтворените минерали да се концентрират и кристализират.

Толкова солена вода може да остане течна при температури до -40°C, когато обикновената вода отдавна би замръзнала.

Това прави солените находища реални цели за бъдещи мисии, които ще търсят биосигнатури.

Наскоро на Марс бяха забелязани също „медуза“ (която се оказа космически лъч, попаднал в сензора на камерата), странни ями, „човешка кост“ и „гъби“.

Повечето от тези обекти вече са получили напълно научни обяснения

Междувременно, хипотези, базирани на визуално възприятие, продължават да се появяват.

Уфологът Джейсън Мартел предположи, че известните географски образувания в Сидония (включително „Лицето“ и комплексът „Град“) може да са били древно крайбрежно селище, подобно на Венеция или Амстердам.

Тази хипотеза обаче се основава единствено на визуално възприятие, а не на геоложки изследвания, като самият автор признава, че не е специалист.