Съществуването на живот във Вселената по някакъв начин е взаимосвързано с фундаменталните закони, описващи устройството и поведението на Вселената.
С натрупването на знания за Космоса е нараствал и обемът налична ни информация за устройството на макро- и микросвета. И ставало все по-очевидно, че ако поставим малко по-различно процеса на възникване и еволюция на Вселената, нас просто нямаше да ни има и нямаше кой да размишлява за реда в света.
Тоест всичко изглежда така, сякаш Вселената наистина е била изначално замислена като своего рода Едем – райска градина, където всичко е благоприятствало зараждането на човечеството – и този замисъл поразява с грандиозността на своя мащаб.
Ако силите на привличане бяха малко по-интензивни, разширението на Вселената би спряло, без да успее да започне, и светът буквално би се свил обратно в безструктурна маса, без да успее истински да се роди.
Ако, напротив – силата на тежестта беше по-ниска от наблюдаваната, веществото във Вселената просто щеше да се разпилее, без да успее и да съумее да се локализира в звездно-планетни системи. От всички възможни стойности на гравитационната константа едва мизерен интервал от нейните стойности води към формиране на устойчива и жизнеспособна Вселена.
Същото може да се каже практически за всяка фундаментална константа, определяща физическите свойства на наблюдавания от нас материален свят. Ако се случи например единичен електрически заряд на елементарните частици да бъде малко по-висок от наблюдаваните стойности, и силата на взаимното електростатично отблъскване на положително заредените протони не би ни дала възникването на наблюдаваните днес химични елементи, от които е образувана Вселената.
Ако единичният електрически заряд е малко по-нисък, електроните не биха могли да се закрепят на орбити около ядрата. И в единия, и в другия случай нямаше да се стигне до зараждане на живот във Вселената (и до нашата поява).
Всъщност всички фундаментални константи, взети в съвкупност, имат много тесен интервал на допустими стойности, при които Вселената в този вид, в който се представя пред нас и осигурява условия за зараждане на живот, би могла да възникне и да се развива стабилно.
Първи тази мисъл изказал американският астрофизик Робърт Дике (1916–1997), а окончателно я формулирал през 1973 г. Брендън Картър – този космолог съзрял в антропния принцип разширение, формулирано доста преди него от принципа на Коперник. Според Картър ние имаме две формално разделени космологични вселенски антропни принципа – слаб и силен.
Слабият антропен принцип просто твърди, че устройството на Вселената допуска зараждане на биологичен живот. Тоест въпросът „защо Вселената е устроена така, както е устроена?“ се заменя с въпроса „защо Вселената е устроена така, че в нея са възникнали разумни същества, задаващи въпроси за причините на наблюдаваното устройство на Вселената?“.
Тоест самият факт за възникване на въпроса за природата на фундаменталните сили и закони вече подразбира, че във Вселената са се развили разумни форми на живот.
Казано условно, ако константите (такива като гравитационната константа) се различаваха от наблюдаваните, Вселената би еволюирала различно, животът в нея не би могъл да се развива, в резултат на което въпросите за първопричините за възникването на Вселената не биха възникнали като такива.
В тази формулировка антропният принцип не подразбира каквито и да било първопричини, по които Вселената би се формирала именно така, както го е направила, и по които фундаменталните природни константи са такива, каквито са.
Допуска се (теоретично) съществуване на буквално безкрайно множество други вселени с други фундаментални константи, но самото възникване на форми на разумен живот е възможно само във вселени, подобни на нашата – тоест достатъчно устойчиви, че в тях да успеят да се развият разумни форми на живот.
Но това се сторило недостатъчно на някои учени за обяснение на наблюдаваната пригодност на нашата Вселена за живот, в резултат на което бил формулиран силният антропен принцип: Вселената трябва да бъде устроена така, че в нея да може да се зароди разумен живот. В тази версия принципът излиза извън рамките на слабия антропен принцип и твърди, че зараждането на живот във Вселената не само е възможно (слабия принцип), но и фактически е неизбежно.
Привържениците на този възглед обосновават гледната си точка с това, че има някакъв универсален (и неоткрит досега) закон, според който всички фундаментални вселенски константи просто не могат да се отличават от тези, които имаме в обективната реалност.
Крайната гледна точка в тази космогонична традиция стига дотам, че не само универсалните константи са предопределени, но и развитието на съзнаващ разум във Вселената е неизбежно.
Що се отнася до естествоизпитателите, то повечето от тях безрезервно признават антропния принцип в „слабата“ му формулировка, тъй като тук той се явява не повече от обикновено упражняване в логика (някои дори могат да го вземат за тавтология: „ние сме живи, защото сме живи и съзнаваме този факт“).
Силният антропен принцип така и не получил широко признание поради невъзможността за неговата проверка.
