Да не забравяме Венера

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

© NASA
Ивайло Красимиров

Точно в съседство, космологично погледнато, е планета почти като Земята. Приблизително с еднакъв размер, съставена от приблизително едни и същи елементи и оформена около същата звезда.

За извънземен астроном на светлинни години, наблюдаващ Слънчевата система чрез телескоп, Венера би била практически неразличима от нашата планета.

Но когато знаеш повърхностните условия на Венера, високата температурата като на фурна и атмосферата, наситена с въглероден диоксид с облаци сярна киселина – означава да знаеш, че това е всичко друго, но не и подобие на Земята.

И така, как две планети, сходни по позиция, формация и състав, могат да се окажат толкова различни? Това е въпрос, който интересува все по-голям брой планетарни учени и мотивира многобройни предложения за проучване на Венера.

Ако учените могат да разберат защо Венера се е получила по този начин, ще разберем по-добре дали планета като Земята е правило или изключение.

Настоящият научен възглед за Венера твърди, че в даден момент от миналото, планетата е имала много повече вода, отколкото нейната суха атмосфера предполага днес – може би дори океани. Но след като Слънцето става по-горещо и по-ярко (естествена последица от стареенето), повърхностните температури се повишават на Венера и в крайна сметка изпаряват всички океани и морета.

С все повече водни пари в атмосферата, планетата влиза в парниково състояние, от което не можа да се възстанови. Дали тектониката на плочите в стила на Земята (където външният слой на планетата е разбит на големи, подвижни парчета) някога е съществувала и на Венера, не е известно. Водата е от решаващо значение за функционирането на тектониката на плочите и парников ефект ефективно би спрял този процес, ако е действал там.

Но приключването на тектониката на плочите не би означавало края на геоложката активност: значителната вътрешна топлина на планетата продължава да произвежда магма, която се излива, като обемни потоци от лава обливат по-голямата част от планетата.

Всъщност средната възраст на повърхността на Венера е около 700 милиона години – със сигурност много стара, но много по-млада от многомилиардните повърхности на Марс, Меркурий или Луната.

Венера съществувала като мокър свят е само хипотеза: Планетарните учени не знаят какво е причинило Венера да се различава толкова много от Земята, дори ако двете планети наистина са започнали при еднакви условия съществуването си. Хората знаят по-малко за Венера, отколкото за другите планети от вътрешната част на Слънчевата система, най-вече защото планетата поставя няколко уникални предизвикателства пред изследователите си.

Например, радар е необходим, за да пробие непрозрачните облаци със сярна киселина и да види повърхността. Това е много по-сложно от лесно видимите повърхности на Луната или Марс. А високата повърхностна температура – 470 градуса по Целзий (880 градуса по Фаренхайт), означава, че конвенционалната електроника не би издържала повече от няколко часа. Това е далеч от Марс, където марсоходите могат да работят повече от десетилетие. Отчасти поради топлината, киселинността и затъмнената повърхност, Венера не се е радвала на продължителна програма за изследване през последните няколко десетилетия.

Въпреки това, досега през 21-ви век има две специални мисии на Венера: Venus Express на Европейската космическа агенция, която работи от 2006 до 2014 г., и космическият кораб Akatsuki на Японската агенция за космически изследвания.

Изследователите не винаги са пренебрегвали Венера. Някога тя беше любимецът на планетарните изследвания: между 60-те и 80-те години на миналия век около втората планета бяха изпратени 35 мисии.

Мисията на НАСА Mariner 2 е първият космически кораб, който успешно е осъществил планетарна среща, когато е прелетял покрай Венера през 1962 г. Първите изображения, върнати от повърхността на друг свят, са изпратени от съветския апарат Venera 9 след спускането му на планетата през 1975 г. Десантът на Venera 13 е първият космически кораб, който връща звуци от повърхността на друг свят. Но последната мисия, която НАСА стартира на Венера, беше „Магелан“ през 1989 г. Този космически кораб засне почти цялата повърхност с радари преди планираната му смърт в атмосферата на планетата през 1994 г.

През последните няколко години бяха осъществени няколко мисии на НАСА на Венера. Най-новата планетарна мисия, която НАСА избра, е кораб с ядрена енергия, наречен Dragonfly, предназначен за полет към луната на Сатурн – Титан. Предложение за измерване на състава на повърхността на Венера беше избрано за част от задачите на мисията.

Други мисии, които се разглеждат, включват една от ЕКА за картографиране на повърхността с висока разделителна способност и руски план за надграждане на наследството, натрупано от единствената държава, която успешно е осъществила десант на повърхността на Венера.

Бъдещето на изследването на Венера изглежда обещаващо. Но една мисия – орбитален радар или дори дълголетен спускаем апарат – няма да даде отговор на всички изключителни загадки на тази планета.

По-скоро е необходима продължителна програма за изследване, за да докараме знанията си за Венера там, където са тези за Марс или Луната. Това ще отнеме време и пари, но определено си заслужава. Ако можем да разберем защо и кога Венера е станала такава, каквато е, ще разберем по-добре как свят с размерите на Земята може да се развива, когато е близо до своята звезда. Венера може дори да ни помогне да разберем съдбата на самата Земя.

Статията е публикувана в изданието The Conversation.

Тагове:
·
Категории на статиите:
Слънчева система

Коментарите са затворени.

Мегавселена