Да усещаш чуждата болка от разстояние

Майка пише писмо на своята дъщеря. Внезапно ръката ѝ трепва и тя изпуска химикалката. След по-малко от час разбира, че дъщеря ѝ е получила сериозно изгаряне на дясната ръка, разливайки киселина в лабораторията.

Семейство живее на ферма в района на Ню Йорк. Една сутрин при всички осем членове на това семейство независимо един от друг възниква лошо предчувствие до степен никой от тях да не може да работи. След това се оказва, че един от членовете на семейството е загинал при катастрофа в Мичиган.

Жена усеща болка в гърдите си и казва, че нейната сестра се чувства зле. По-късно разбира, че сестра ѝ е загинала в катастрофа, а гръдният ѝ кош е смазан от волана.

В тези истории не става дума за проста емпатия. В тях един човек усеща болката на свой близък от разстояние, без да знае, че той страда.

„Дори ако такова явление се случва между майка и дете, то излиза извън рамките на обикновената майчинска интуиция“, казва Майкъл Хавер, изследовател, който се занимава с изучаване на връзката между тялото и разума. Съвместно с д-р Марк Микоци той е написал книгата „Духовна анатомия на емоциите: връзка между сетивата, мозъка, тялото и шестото чувство“.

Д-р Лари Доси нарича подобни преживявания телесоматични явления. Думата „телесоматичен“ в превод има в основата си корените „тяло“ и „разстояние“. В книгата „Да излекуваш разума“ той пише, че подобни явления в повечето случаи са положителни.

Жена усеща недостиг на въздух и чувства, че детето ѝ се дави. Тя тича към басейна и успява да го спаси. Но понякога това може да е разрушително. Например войник се лишава от крак, а кракът на неговата любима се парализира без видима причина.

Първите две истории са описани в книгите на Доси „Изцеление извън тялото“ и „Преосмисляне на медицината“. Третият случай е описан от д-р Ян Стивънсън, бивш ръководител на отделението по психиатрия в медицинската школа на Вирджинския университет, и е цитиран от д-р Хавер.

„Тези неща не могат да се случат в лаборатория или по наша команда – казва д-р Доси, главен лекар на медицинския център на болницата в Далас. И все пак това явление привлича вниманието по други причини, отбелязва той. – Първо, това е много разпространено явление; за последните няколко десетилетия са фиксирани стотици подобни случаи, някои от тях са описани в медицинските издания.

Второ, тези случаи имат ясна закономерност. Те винаги се случват между хора, които са обединени от емоционално близки връзки: деца, родители, братя и сестри, съпрузи, любовници.“

„Най-невероятното във всичко това е ролята на емоциите – пише Хавер в писмо до The Epoch Times. – Изглежда, озарението, което проблясва в нашето съзнание в тези случаи, винаги е свързано с дълбоки чувства, с близостта на някого. Почти винаги това е член на семейството, близък приятел или домашен любимец.“

Психиатърът д-р Бърнард Бейтман лично се е сблъскал с този феномен. Неговият баща, който живеел на 1000 километра от своя син, бил на смъртно легло. Д-р Бейтман започнал да се задушава без всякакви видими причини. След това разбрал, че баща му е започнал да се задушава приблизително по същото време.

Д-р Бейтман е учил в Йейлския медицински институт, повишавал е квалификация в областта на психиатрията в Станфорд и е бил ръководител на отделението по психиатрия в университета на Мисури. Бейтман е основател на нова дисциплина – наука на съвпаденията.

Първата крачка към създаването на ясен метод за изследвания е класификацията. Една от категориите съвпадения е синхроничността. Синхропатията е особена разновидност на синхроничността – един човек усеща тежкото преживяване на друг човек от разстояние.

Синхроничността буквално означава „съвместно едновременно движение“. Д-р Бейтман описва този тип съвпадения като „изненадата, възникваща, когато външно събитие е отразило появилата се в главата мисъл, макар между тях да няма пряка следствена връзка“.

Бейтман е издигнал хипотезата за съществуването на психосфера.

„Психосферата е нещо подобно на атмосферата, тя ни заобикаля и се движи динамично. Ние вдишваме кислород, азот и въздушни изпарения, поучаваме енергийна информация от психосферата и изпускаме енергийна информация в психосферата. Нашите мисли и емоции внасят принос в психосферата, а психосферата на свой ред влияе на нашите мисли и емоции.“

Той смята, че хората притежават физическа енергия, и се интересува от възможността за изучаване на рецепторите, с чиято помощ можем да възприемаме тази енергия. По подробна информация можете да откриете в статията „В търсене на научно обяснение на аурата“.

Хавер обяснява, че ветеринарят Майкъл Фокс е създал термина емпатосфера. Фокс описва емпатосферата като „универсално пространство извън времето и Космоса, където съществуват чувствата“.

„Подозирам, че тялото и разумът са единни, а емоциите се явяват посредници за тяхното взаимодействие – казва Хавер. – Емпатосферата може да ни позволи да почувстваме другия човек, особено когато се намираме в стресово състояние. Това се отнася най-вече за близки отношения и роднински връзки.“