По думите на Патанджали „скритите сили, способности и таланти оживяват, за да ни помогнат да открием себе си. Така се превръщаме в далеч по-добър човек, от колкото сме мечтали някога”.
Великият индуски философ визира допира с духовното, когато обръщаме гръб на своето его и желанието му да контролира. И онова, което досега за нас не е съществувало, сякаш изведнъж оживява. Случва се в различни ситуации, но най-вече, когато обърнем посоката на живота и открием пътя на сърцето си. Два десни завоя образуват един обратен, който ни води към духовното начало.
Най-важното, което можем да направим, за да обезвредим влиянието на егото, е да си кажем „Готов съм!” и да поемем към неизвестното. Да, ще има много рискове. И да, вероятно няма да е лесно. Но точно тогава се случват най-големите и важни промени в живота.
„Когато ученикът е готов, учителят се появява” – помните ли тази поговорка? Учителите и уроците са винаги около нас през цялото време. Но когато нещата опрат до егото, всичко, което може да ни „отвори очите”, някак остава незабелязано. Щом като сме изпитали потребността да придадем стойност и цел на всеки свой ден, значи сме на път да направим голяма крачка.
Животът ни започва да се променя, можем да доловим цветните му краски и той протича по съвсем друг начин. Когато променим гледната си точка към нещата, те също се променят.
Ето какво се случва, когато направим обратен завой и се насочим към собствения си духовен извор:
- Даваме възможност на личността си да определя какъв ще бъде утрешният ден. Човешкото его е фокусирано към захранване отвън. Когато поемем по пътя към духовното, изместваме нуждата на егото да влияе на външните ситуации или другите хора с цел да контролира. Казваме „Стоп!” на безкрайните му битки за съревнование. Започваме да пулсираме в любов и състрадание, които са плод на деликатната грижа за дълбоката ни същност. Ненамесата към всичко друго извън нас става с по-голям приоритет от стремежа да бъдеш прав или да доминираш сред другите. (За прекалената самоувереност и връзката й с егото четете тук).
- Ясно започваме да осъзнаваме дълбоката свързаност с всички. Егото жадува за самостоятелност, отделя се от другите и смята, че е различно от тях. То съществува само за себе си. След като се върнем към духовното, осъзнаваме връзката си с останалия свят. Същността на това да живееш пълноценно е да мислиш за всичко с отговорност. Ние, хората, споделяме един и същ духовен извор и имаме подобна съдба. Да виждаме себе си като част от другите, елиминира необходимостта да се състезаваме с тях.
- За нас са важни етиката, спокойствието и качеството на живот. Егото обаче търси външните постижения и придобивки. След като се обърнем към духовната си същност, променяме фокуса и го насочваме към вътрешните си стремежи. Пълноценният живот изисква основна промяна в отношението – да се чувстваме по-спокойни, да бъдем по-честни и да помагаме на другите.
- Обръщаме поглед към възможността и отваряме вратата си към чудото на това да бъдеш част от живота. Всеки ден! Да допринасяш за всеобщото добро с всяка постъпка, мисъл или казана дума. Докато вървим по пътя на духовното, все по-малко се проявява стремежът на егото да търси причинно-следствената връзка във всичко. Усещаме и приемаме съществуването на тайнственото, необяснимото. Освобождаваме се от скептицизма, като разчитаме по-малко на чувствата си и повече на интуитивното разбиране.
- Започваме да медитираме. Егото не обича това и често определя подобни практики като загуба на време – или дори по-лошо, лудост. Промяната и допирът до духовната ни същност по естествен начин ни карат да търсим спокойствие и тишина.
- Започваме да приемаме себе си като част от красотата, съвършенството и сложността на природата. Егото не се вълнува от хубостите на природата. Когато се върнем към духовното, интересът ни към чудесата наоколо става огромен и безкраен. Освен това все повече се засилва желанието ни да живеем в хармония с Вселената, а не да се опитваме да я контролираме (както прави егото).
- По-малко съдим другите, проявяваме разбиране към всичко и сме по-склонни да простим. За егото е важно отмъщението и то търси начин да го осъществи. Преходът към духовното ни кара да се наслаждаваме на възможността да прощаваме. Стремежът към отмъщение съсипва живота ни и го лишава от смисъл.
