Галактиката Андромеда лети към нашата със скорост от 110 км в секунда

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Андромеда © GALEX Team, Caltech, NASA
Ивайло Красимиров

От която и да е точка на Земята в тъмна нощ групата на Млечния път може да се види, простираща се през небето, наблюдавана като страничен изглед на диска на нашата спирална галактика. От южното полукълбо обаче, може да се види и частта от галактиката, която се разширява в ярка издутина от звезди, покрити с ивици от прах, обграждащи супермасивната черна дупка в самата сърцевина на галактиката.

Също от южното полукълбо, поради ориентацията на Земята и Слънчевата система, можем да видим Големите и Малките Магеланови облаци, галактиките джуджета, хванати в гравитацията на Млечния път.

Едно нещо обаче, което не можем да видим е Галактиката Андромеда. Което е жалко, тъй като Андромеда, със своите трилиони звезди и разположена в центъра черна дупка с маса колкото 100 милиона слънца, се движи към нас със 110 км в секунда.

Галактическите сблъсъци са нещо обичайно в космоса. Най-добрите теории за това как галактиките растат, включват здравословна доза поглъщания, поне за по-големите. Тук в Млечния път, астрономите (известни в този контекст като „галактически археолози“) са открили дълги потоци от звезди, както и останки от по-малки обекти, разкрити от галактическата гравитация.

Физиката на това как галактиките се разкъсват една друга е същата като тази, заради която луната на Марс, Фобос, един ден ще бъде превърната в пръстен от камъчета, обкръжаващи Червената планета.

Всичко това се дължи на така наречената приливна сила: неравномерното гравитационно притегляне, което се случва, когато единият край на даден обект е по-близо до източника на гравитацията от другия.

Името „прилив“ не е случайно, тъй като е отговорно и за това, защо океаните на Земята реагират на Луната.
Основният ефект от приливната сила е да се разтегли и изтръгне даден обект, удължавайки го по посока, насочена към източника на гравитация и притискайки го в перпендикулярна посока.

Високият прилив от едната страна на Земята съответства на високия прилив на противоположната й страна и на ниския прилив в областите между тях. По същия начин, ако попаднете първо с краката в черна дупка, ще станете много по-високи, но и по-тънки, в един процес образно наречен „процес на спагетификация“.

Когато галактиката Андромеда удари нашата, след около четири милиарда години, това ще бъде най-голямото светлинно шоу, което някога е виждала нашата галактика.

Приливните сили на Фобос предизвикани от гравитацията от Марс са достатъчно силни малката луна да бъде разцепена след няколко десетки милиони години. При сблъсъци в галактиките, приливните сили могат да създадат дълги потоци от звезди, простиращи се през космоса на хиляди светлинни години. Когато малки галактики попаднат в по-големи (каквато един ден може да бъде и съдбата на Магелановите облаци), звездните отломки създават тънки слаби дъги, маркиращи последната им орбита.

Когато големи галактики се съберат, тези потоци могат да бъдат изхвърлени като опашка простираща се на хиляди светлинни години.

Сблъсъците могат да бъдат драматични и по други причини, тъй като галактическият газ, който се натрупва при сблъсъка, може да причини формирането на нова звездна група и да захрани нови централни черни дупки. С течение на времето сърцевините на галактиките се въртят заедно и звездите се разместват, за да се слеят в елипсовидна струя.

Виждаме сливане на галактиките по цялото небе и образуването на клъстери от галактики, където огромни маси се събират в една структура. Също така знаем, че сливанията се случват все по-рядко, отколкото преди.
С разширяването на Вселената разстоянието между галактиките, които още не са обвързани от гравитация, става все по-голямо, така че те се сблъскват все по-рядко. С течение на времето това ще означава по-малко звезди и по-тъмен, самотен космос.

Междувременно когато Андромеда удари нашата галактика след около четири милиарда години, нашата Слънчева система като цяло вероятно ще бъде наред. Разстоянията между звездите са толкова големи, че дори при галактически сблъсък, индивидуалните звезди почти винаги остават една до друга.

Докато това обаче се случи, Слънцето вече ще се е приближило до края на своя живот: разширявайки се до състоянието на звезда червен гигант, което ще предизвика завирането на океаните и загиването на Земята.

Разбира се докато изчакваме това да се случи, можем да се наслаждаваме на прекрасната гледка и у дома с Андромеда на стената.

Категории на статиите:
Вселена

Коментарите са затворени.

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори