Гърмящата престилка на фрау Шенбейн

Често научните открития и гениалните изобретения стават съвсем случайно. Добра илюстрация за това е история, случила се на професора от Базелския университет Кристиян Фридрих Шенбейн, който се смята за откривател на избухливото вещество пироксилин. За това му помогнали невниманието и… престилката на съпругата му.

Пътят на Шенбейн в науката бил доста трънлив. Бъдещият гений на органичния синтез се родил в бедно семейство и бил лишен от възможността да получи нормално образование. За да прехранва някак себе си и своето семейство, младият Кристиян се уредил като чирак в химическата фабрика в родния си Метцинген. А в свободното си време прилежно поглъщал учебниците по химия и физика.

Скоро щастието се усмихнало на старателния и талантлив младеж и той получил място на управител в друг химически завод недалеч от университетския град Ерланген (близо до Нюрнберг). Така Шенбейн получил възможност да съвместява работата с ученето. Като завършил университета, младият специалист стажувал в университети в Англия и Франция (в последния посещавал лекции на самите Ампер и Гей-Люсак). Всичко това дало забележителен резултат – през 1829 г. 30-годишният химик защитил докторска дисертация в Базелския университет, а скоро получил там катедрата по физика и химия заедно с професорска титла.

Изглежда, бившият чирак можел с чиста съвест да забрави за годините на лишения, но това не било толкова лесно. Почтеният хер Шенбейн си имал два доста странни навика. Първият – по неизвестни причини предпочитал да провежда химичните си опити не в университетската лаборатория, а в домашната си кухня. Вероятно е развил тази си привичка още в ранните си години, когато самоукият младеж нямало къде да изпълнява практическите задачи от учебниците.

Другият навик бил не по-малко интересен – Кристиян Шенбейн никога не ползвал ръководства, в които са указани дозите на реактивите, и мерни уреди. Всички вещества за опитите той мерел на око. Според него така постъпвали всички майстори.

Не е трудно да се досетим, че при такава постановка на експериментите те съвсем не били безопасни. Всеки ден в кухнята на Шенбейн нещо гърмяло, горяло или излъчвало адски миризми. В резултат фрау Шенбейн започнала с мъжа си война на живот и смърт. Професорът обещал на своята съпруга повече да не използва кухнята като химическа лаборатория. Но уви, така и не удържал на думата си.

И ето че през лятото на 1845 г. проф. Шенбейн, възползвайки се от отсъствието на жена си, провеждал в кухнята опит, в който използвал смес от азотна и сярна киселина. Ученият доста бързал – фрау Шенбейн трябвало аха-аха да се върне. В бързината Кристиян разлял малко от отровната смес на кухненската маса. Разбирайки, че резултатът на това недоглеждане може да остави на масата предателско петно, изследователят хванал първия попаднал му парцал и изтрил киселинната локва от масата.

Следите били заличени, но когато Кристиян погледнал „парцала”, едва-що не загубил дар слово. Това, с което ликвидирал химическия „потоп”, се оказала любимата памучна престилка на неговата съпруга! Сега вече щял да бъде разкрит. Но ученият не се паникьосал и съобразил, че ако изсуши престилката на печката, то петното няма да е особено забележимо, дори може изобщо да не се вижда. Затова той проснал престилката да изсъхне и започнал да въвежда ред в кухнята.

Съдено било изпитанията за професора в този ден да не приключат. Тъкмо хер Шенбейн приключил с почистването, когато в кухнята се разнесъл взрив, в резултат на който престилката се разлетяла на парчета. Хубаво все пак, че взривът не бил силен и ученият не пострадал. В противен случай светът така и нямаше да разбере за гениалното му откритие.

Получил заслужено мъмрене от възмутената фрау Шенбейн, професорът започнал да изучава причините на бурната реакция на престилката при нагряване. Това му отнело няколко месеца. Но през 1846 г. ученият разбрал каква е работата. Азотната киселина, реагирайки с целулозните влакна на престилката, дала любопитно вещество, което притежавало толкова избухлив характер. Шенбейн разбрал, че е успял да получи целулозен тринитрат, който за първи път е синтезиран от Анри Браконо през 1832 г. Но първооткривателят нищо не казвал за странното свойство на нитроцелулозата, затова може да се смята, че Шенбейн я е открил.

Самият професор нарекъл полученото от него вещество Schiebaumwolle, което ще рече „гърмящ памук”. След това се утвърдило наименованието „пироксилин”. Той докладвал за откритието си през 1846 г. на конференция в Базелския университет. И то му донесло широка известност.

За отбелязване е, че небрежността в експериментите на учения му донесла не само слава, но и богатство – пироксилинът веднага заинтересувал военните. По това време те използвали барут, саждата от който така замърсявала оръжията, че между изстрелите се налагало да ги чистят, а след първите залпове се издигала завеса от дим, та се налагало сраженията да протичат едва ли не насляпо. Затова използването на новото взривно вещество, даващо значително по-малко дим, пък и по-мощно от барута, изглеждало доста перспективно.

Така че професорът продал рецептата за производство на правителствата на няколко държави, а част от спечелените пари похарчил за нови престилки за фрау Шенбейн. По-късно станало ясно, че от това изобретение е спечелил само ученият – неговият начин на производство бил доста опасен. Заводи за пироксилин постоянно се взривявали, поради което през 60-те години на XIX век почти всички европейски държави се отказали да го използват. Освен Руската империя, където интересът към откритието на Шенбейн не угаснал.

Руските химици около 40 години се опитвали да разработят по-безопасен начин за получаване на пироксилин и през 1890 г. Дмитрий Иванович Менделеев най-накрая успял. Така откритието на Шенбейн получило пропуск за военната сфера. Но самият първооткривател на нитроцелулозата, доста опечален от това, че рожбата му не могла да се използва заради прекалено „гърмящия” си характер, уви, така и не узнал това.

Почтеният професор починал през 1868 г., две години след съпругата си, престилката и тежкият характер на която довели до куриоза, превърнал се в гениално откритие.

Източник: Pravda.ru