И заприлича Земята на Сатурн…

Колкото и да е смешно, след 9 май 1963 година Земята е имала пръстени. E, не били такива като на Сатурн, а по-скромни, но значително по-представителни, отколкото на 8 май същата година, или, да речем, днес.

За какво става дума? В тази необичайна година Съединените щати решили да видят какво ще се случи, ако пуснат на орбита половин милиард медни проводници, или по-точно диполни антени, с 1,78 см дължина и дебелина 1,78 микрометра, които образували около Земята нещо от рода на пръстени. Проектът се наричал West Ford и за него отговаряла лабораторията на Масачузетския технологичен институт.

И така, ето какво било това. В тези далечни времена междуконтиненталната връзка се базирала на два основни стълба – подводни трансокеански кабели и слабо предсказуемата йоносфера.

Гледалите „Д-р Стрейнджлав” разбират: мозъкът на американските военни страдал от постоянен страх пред всепроникващите Russkies. Следователно се смятало за логично, че в началото на войната специално тренирани подводни диверсанти незабавно ще прережат дълбоководните кабели.

Естествено, те ще направят същото и в случай че решат да нанесат удара първи и изберат деня на такъв удар в най-силната магнитна буря, когато от алтернативната връзка в йоносферата ще има малко полза.

Тук се наложил и ефектът от Starfish Prime: американците сами опитвали да прекратят връзката в йоносферата, затова свято вярвали в същите планове от съветска страна, имащи за цел да нанесат първи удар по ядрения арсенал, изключващ ответен удар.

Параноя? Да. Но било глупаво да се очаква друго. ВВС и Пентагонът на САЩ възнамерявали да направят от пръстена West Ford най-голямата радиоантена в историята на човечеството, около 20 000 км в диаметър, затова решили да пуснат проводниците на средна околоземна орбита (3500–3800 км).

Отражателят на радиовълни във вид на множество медни проводници бил призван да изиграе ролята на изкуствена йоносфера, особено ефективна за отразяване на 8 херца.

Днес е трудно да си представим, че на някого му се е сторило добра идея да се изхвърлят половин милиард иглички на околоземна орбита. Но не може да се каже, че и тогава тя се е възприемала с ентусиазъм. През 1961 г., по време на първия такъв пуск, руският вестник „Правда”, независимо от провала на акцията и нейната теоретична дълбока засекретеност, публикувал материал в стил „САЩ замърсяват Космоса”. Притеснили се и в ООН.

Акцията била отлично съгласувана с американските дипломати, както това често се случва с подобен род мероприятия. Тоест посланикът на Щатите в ООН Адлай Стивънсън II (Adlai Stevenson II) разбрал за случващото се от вестниците, след което започнал да гълта бензедрин и до разсъмване прочел всички публикации. На сутринта вече знаел, че всичко ще е наред.

Дипломатът се оказал човек с широки интереси, затова на следващата сутрин той успял да убеди всички, че от налягането на слънчевото лъчение игличките ще напуснат орбитата на Земята за три години, след което няма да бъдат заплаха за космическите апарати.

Интересно е, че малко по-рано секторът космически технологии на Националната академия на науките на САЩ начело с разгневените радиоастрономи изказал безпокойство по повод проекта. Но администрацията на Кенеди, попрелистила популярна литература по въпроса, заявила, че тъй като орбитата ще бъде ниска, то повечето иглички бързо ще изгорят в атмосферата.

Само не си мислете, че опитът с двайсет килограма мед да се създаде изкуствено средство за усилване на радиовръзката е бил новаторски. През 1945 г. писателят Артър Кларк заявил, че прехванатите немски Фау 2 трябва да се преоборудват и да се пуснат в Космоса, където ще осигурят отразяване на радиосигнал за връзка отвъд хоризонта. Орбитата, на която той предлагал да се изпратят такива спътници, е известна като орбита на Кларк.

През 1946 г. американските учени опитали да реализират проекта Diana, също предвиден за получаване на сигурна хоризонтна връзка в условия на активно противодействие на противника. Радиосигнал от обикновен военен радар със значителна мощност се насочва към Луната, а след това се устремява обратно към Земята със забавяне 2,5 сек. Уви, начинът бил ограничен от присъствието на Луната над хоризонта под определен ъгъл, което не позволило използването му цели дни.

През 60-те години бил изпитан още един вариант (проектът Ехо), а именно пасивен отражател във вид на топка с диаметър 3,5 м от пластмасова лента с алуминиев отражател. Тук възникнал друг проблем – той отразявал добре и не зависел от удари тип Starfish Prime, но бедата била в това, че при такъв огромен диаметър дори от орбита 1000 километра той бързо се спускал, носен от налягането на слънчевата светлина.

Накрая, през 1962 г. спътникът Telstar показал възможност за ефективен обмен на информация без участието на йоносферата, което теоретично би позволило да се мине без система, обкръжаваща цялото земно кълбо. Така че проектът West Ford закъснял и след 1961 г. нямало особен смисъл от него. Но както се казва, не е нужно всичко да е окей, понякога е достатъчно просто да се отчетеш.

Най-интересното: въпреки обясненията на Белия дом и американските дипломати, една-единствена техническа подробност довела до това проблемът с медните игли да не е решен и до днес. Те се разпръсвали от апарата благодарение на изпарението на гел на базата на нафталин и това се случвало след разхерметизиране на товарния отсек. Гелът, разбира се, се изпарил. Но ето че проводниците в местата на контакт често нямали между себе си гел и затова в условията на ниска температура останали в „лъчите”.

Само по себе си налягането на слънчевото лъчение ги свалило от орбита в атмосферата или в междупланетното пространство. Лошото е, че размерите им са прекалено малки и е почти невъзможно да се проследят. Именно затова Европейската космическа агенция, въпреки данните на американските NORAD, които споменават за жалки остатъци в орбита, смятат, че те са хиляди.

За щастие параноята на военните, въпреки „Доктор Стрейнджлав”, все още не е унищожила света. На този фон жалките хиляди метални обекти на орбита изглеждат дреболия – в най-лошия случай може да убият няколко космонавти. Но при цялата радост от тази скромна равносметка на параноидалното мислене от Студената война, макар и тя да е приключила, мисленето в стил „да засипем цялата Земя с прах, за да се чеше врагът”, все още е с нас.

Източник: Wired