В хода на серия експерименти учените от Кеймбриджкия университет са изяснили, че хората, неуверени в себе си и неудовлетворени от социалното си положение, се чувстват по-потиснати от околния свят – в буквален смисъл.
Екипът изследователи начело с психолога Юн Хи Ли, провели анонимно допитване сред доброволци, в хода на което станало ясно какво положение заемат в обществото и висока ли е тяхната самооценка.
След това същите доброволци трябвало да вдигат кутии с различно тегло и да се опитат да отгатнат колко тежат. Оказало се, че хората, смятащи се за „господари на живота“, средно назовавали значително по-малко тегло, отколкото тези, които се смятали за „малки и незначителни“.
Учените уточняват, че влиянието на положението и самооценката на човека върху неговото поведение е било обект на многобройни изследвания. Но авторите на новата работа, публикувана в Journal of Experimental Psychology, са убедени, че за първи път са открили връзка между увереността в своя висок статус и възприятието на околния свят – хората, които чувстват власт над обстоятелствата и другите хора, започват различно да възприемат физическите обекти, с които се сблъскват.
В хода на изследванията били проведени три експеримента, чиято крайна цел не била разкривана на участниците предварително. По време на първия от 145 участници трябвало да оценят доколко са приложими спрямо тях твърдения от типа „Аз мога да накарам хората да ме слушат“.
Целта била да се разбере колко често участниците в експеримента в една или друга степен управляват поведението на околните във всекидневния живот. След това ги поканили да вдигнат кутии и да се опитат да отгатнат теглото им. Оказало се, че „най-скромните“ от хората, взели участие в експеримента, надценявали теглото на кутиите.
Участниците във втория експеримент се опитали да вдигнат кутията два пъти. Първия път почти всички, опитвайки се да определят нейното тегло, грешили в посока нагоре. След това на един от тях се предлагало да седне на стол и да сложи единия си лакът на облегалката, а другата – на масата пред себе си (тоест да заеме властна поза на човек, управляващ положението), друг – да стои с отпуснати рамене и скрити зад гърба ръце. След подобни лесни манипулации първите започнали да отгатват по-точно теглото на кутията в сравнение с предишния опит, вторите продължавали да го завишават.
68 участници в третия експеримент трябвало да си спомнят моменти от живота си, когато са се чувствали всесилни или безсилни, и да се съсредоточат върху тези спомени, докато вдигат кутията. Резултатите като цяло били същите, както и в предишните два теста – вярата в себе си повишавала точността, с която хората назовавали вдиганата от тях тежест.
В английския език думата power може да означава както „власт“, така и „физическа сила“. Но макар че в работата на авторите тази дума е ключова, основната им версия не е предположението, че тези понятия са взаимосвързани за човека и че чувството за власт му придава енергия. От гледна точка на изследователите става дума именно за „тежестта“ на външния свят върху този, който не е обременен с власт.
Авторите смятат, че по-скоро човекът, който усеща, че не контролира ситуацията, се чувства ограничен в ресурсите. Това го кара да дава по-големи стойности на тези ресурси, които притежава, и затова му се струва, че предметите тежат повече.
Това, че настроението на човека влияе върху възприятието на реалността, е известно отдавна, но преди ставаше дума предимно за страха – планинският склон изглежда по-стръмен, ако носиш тежка раница на гърба си, а тарантулата изглежда по-близо, ако чувстваш идващата от нея опасност.
Сега, както смятат учените, освен страха в списъка на чувствата, формиращи нашата субективна реалност, може да се включи и вярата в собственото превъзходство.
Ръстът влияе на самооценката
Неверието в себе си и подозрителността към хората могат да започнат с размишления за… собствения ни нисък ръст.
Хората са склонни да съдят за социалния статус на друг човек по неговия ръст – колкото по-висок е човек, толкова по-важно място вероятно заема. Тук, разбира се, можем да си спомним Наполеон и прочие известни с невисокия си ръст хора, но не си ли спомняме толкова добре техния ръст тъкмо защото в нашите представи той никак не се връзва със социалния им статус?
Оказва се, че така възприемаме не само чуждия ръст, но и своя собствен. И ако някой успее да ни убеди, че сме по-ниски, отколкото сме си мислели, то ние веднага ще почувстваме несигурност, ще усетим собственото си нищожество и ще започнем да се отнасяме с подозрение към другите.
Именно такъв психологически експеримент са направили учените от Оксфорд и Съвета по медицински изследвания (и двата във Великобритания). В него участвали жени на 60 години, които трябвало да се възползват от виртуално метро. Всяка трябвало да пътува с „метрото“ два пъти и втория път намалили ръста ѝ с 25 см. При това виртуалните пасажери не реагирали никак на участничката в експеримента.
Всичко това било съпровождано с психологически тестове. И макар че далеч не всички осъзнавали изменението в собствения си виртуален ръст, техните мисли за себе си и за другите се променяли в негативна посока. Сам човек започвал да оценява себе си като неумел, непривлекателен, незначителен, а другите (тоест пасажерите в метрото, които по отношение към него били обективно абсолютно неутрални) започвал да подозира в лоши мисли за себе си. Другите, както се струвало на доброволците, били готови да ги унижават, обиждат, оскърбяват и т.н.
Всичко това напълно се съгласува с това, както беше казано горе, че хората са склонни да свързват високия ръст с голям социален авторитет, с голяма власт и могъщество (затова и жените, и мъжете често са склонни малко да преувеличават своя ръст). Както се оказало, представите за ръста имат обратна връзка с нашите образи за собствените ни личностни качества и с това как усещаме чуждото отношение към себе си.
Разбира се, сложно е да си представим, че някой може да убеди високия човек в това, че ръстът му всъщност е по-нисък от средния, и така да го хвърли в параноя и депресия. Но всички сме напълно способни да го сторим сами със себе си – нашите тревоги и подозрения може да започнат със зацикляне върху собствения ни ръст.
Вероятно в това се крие и добро средство срещу депресията и ниската самооценка – психологът просто трябва да убеди пациента, че всичко с неговия ръст е наред.
