Как теорията на еволюцията роди извънземния живот

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

© NASA
Антония Михайлова

Когато през XIX век вече попривикнали към теорията на еволюцията, разговорите за извънземен живот получили нов тласък. Еволюцията, твърдели учените, трябва да протича на милиарди планети и Земята е само една от тях.

„Нима не е очевидно, че този свят е бил захвърлен сред куп планети без каквито и да било различия и че той не по-добре от други е приспособен към това да бъде изключително място за живот и разум”, писал френският астроном Камий Фламарион (1842–1925).

Идеята за множествените светове е издигана нееднократно. Имануел Кант във „Всеобща естествена история и теория на небето” (1755) говори за обитаемост на всички планети в Слънчевата и в други звездни системи като за нещо разбиращо се от само себе си, като земляните далеч не се представят като най-умните и уважаваните.

През XIX век се разгърнала широка дискусия, в която въображението – колкото по-далечно, толкова по-голямо – се ограничавало и едновременно се подхранвало от потока нови открития.

Потвърдили се догадките на Кант и други философи за това, че самото Слънце се върти около друг център и че Вселената, ако не е безкрайна, то е дяволски голяма. Геолози стигнали до извода, че Земята не е на хиляди, а поне на милиони години. Натуралистите се изказали по повод адаптацията на живите същества към изменящите се условия, без да дочакат „Произхода на видовете” на Дарвин.

В резултат дори най-откъснатата от философията публика си представяла света като динамична, постоянно променяща се система – в безбрежните дълбини на Космоса непрестанно се раждат нови звезди и планети, на тях се развива живот, процесът на творение не спира нито за миг.

Макар че Творението вече не се смятало за Божествен акт, учените и философите (сред които Декарт, Кант и прочие) не виждали противоречие с религиозните учения. Да, нашият свят е следствие от разгръщането на законите на природата, но последните са били установени от Бога. Постоянната намеса на висшата сила не е необходима, но Вселената както и преди си остава произведение на божествения художник, затова е хармонична и красива.

„Ако Той, както смятаме, е решил да прибегне към нисшите организми като средство да сътвори висшите, включително и нас, то какво право имаме ние, Неговите смирени творения, да оспорваме замисъла Му?”, писал шотландският геолог и естествоизпитател Робърт Чамбърс в изключително популярната за времето си работа „Следи от творенията на природата” (1844).

И точно както, казвал той, нито една област от Вселената не може да се укрие от законите на гравитацията, всички планети се подчиняват на законите на еволюцията.

Привържениците на хипотезата за множествеността на обитаемите светове парирали предположенията, които на нас – от височината на знанията ни по физика и астрономия – ни се струват откачени. Например шотландският математик Джеймс Митчел смятал, че спътниците на далечните, студени планети действат подобно на огледала, отразяващи слънчевата светлина на повърхността на близки планети, като по този начин ги нагряват. В същото време се смятало, че колкото по-далече е планетата от Слънцето, толкова повече спътници има тя, и Митчел видял в това знак на Божественото провидение.

Британският популяризатор на науката Томас Колинс Саймън е привел доводи в полза на това, че слънчевите лъчи не се разсейват, преминавайки през космическата пустота. Всички планети получават еднакво количество светлина и топлина, а температурата на повърхността се определя от състава и плътността на атмосферата.

Британският астроном Ричард Проктър (1837–1888) е предсказвал, че големите планети (от рода на Юпитер) се охлаждат по-дълго след своето формиране от разтопената материя, затова на тях все още има достатъчно топлина за съществуването на живот.

Всъщност вярата в обитаемите планети се подхранвала не от тези теории, а от наблюдението на поразителното разнообразие на земни форми на живот и на тяхната способност да се адаптират към всякакви условия. „Колкото до въпроса за всичко, което се случва наоколо, то Земята ни учи да гледаме на живота като на велика цел на Природата”, отбелязвал Проктър.

Но Луната поставила пред астробиолозите неразрешим проблем. Наблюденията с телескопи не оставили съмнения: нашият спътник е лишен от живот, макар че е разположен в същата „умерена зона”, както и Земята. Как е възможно това?

Проктър реагирал простичко на това: щом животът има начало, то значи трябва да има и край. Способността за адаптация не може да бъде неограничена. Животът се е появил на Земята след дълъг подготвителен период и ще изчезне, когато планетата остарее или когато Слънцето намалее по размери и изстине.

„Епохата на живота е кратка в сравнение с общия срок на съществуването на планетите – твърдял той. – Следователно не бива предварително да предполагаме, че на всяка случайно избрана планета в нашата или друга система в даден момент съществува живот.”

На Луната, според него, някога е имало живот, но оттогава е изминало много време. С Марс нещата стоят по същия начин: „Марс е бил същият свят като нашия – с разнообразни форми на живот. Безспорно тези форми са се променяли с измененията на околната среда, прогресирали и деградирали, когато условията са били благоприятни, и обратното – възможно е да се развивали във форми, притежаващи, подобно на различните човешки раси, способност да мислят разумно. Но теоретичните съображения говорят, че Марс почти вероятно е приключил стадия на живот.”

За най-подобна на Земята планета в Слънчевата система Проктър смятал Юпитер. „Виждаме, че цялата повърхност на Юпитер е обвита в слоеве облаци с голяма дълбочина и наблюдаваме постоянни изменения, свидетелстващи за активна дейност (или с други думи за активно нагряване) на цялата тази маса. По това как изглежда планетата, ние разбираме за признаците и условията, съществували на Земята, когато значителна нейна част се е намирала в газообразно състояние. Няма съмнение, че след това ще последва период (доста по-дълъг от периода на съществуване на живот на Земята), когато Юпитер ще бъде годен за живот.

Най-убийственият аргумент на привържениците на хипотезата за множествените обитаеми светове звучала така. Ако Земята е единственият обитаем свят, то защо Господ е създал толкова много звезди и планети?

Ето какво е писал Митчел: „Възможно ли е да вярваме, че тези сферични тела – толкова многобройни, толкова обширни, толкова щедро разпръснати из безкрайното космическо пространство – са били създадени само заради Земята, която в сравнение с тях не е по-голяма от песъчинка? Самата мисъл е абсурдна и не може да се приеме. А ако те са създадени не заради Земята, няма причини за съмнения, че доколкото Творецът не прави нищо напразно и доколкото цялата Природа е свидетел на благите му деяния, те са били формирани заради техните обитатели.”

Източник: io9

Категории на статиите:
Еврика!

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори