Къде ми е билетът за Марс?

Американски фантасти се опитват да вдъхновят младите учени за нови подвизи.

На 9 септември 2014 година излезе първата книга в рамките на проекта „Йероглиф“.

Известни американски писатели фантасти се опитват да покажат на обществото оптимистична картина на бъдещето, в разрез със съвременните медии, които бълват антиутопични и апокалиптични настроения.

Участниците в проекта се надяват, че въображаемите им светове могат да вдъхновят хората за реални подвизи.

Според фантаста Нийл Стивънсън в последно време той забелязва, че дори в неговите произведения все по-често се промъкват апокалиптични сюжети. Впрочем преди конференцията по футурология, която той посетил миналата година, писателят не придавал значение на това.

На мероприятието Стивънсън срещнал своя познат Майкъл Кроу, президент на Аризонския университет, който му напомнил, че фантастиката трябва да служи като източник на вдъхновение за младите учени и инженери. „Той ми каза, че просто съм длъжен да пиша за бъдещето по по-конструктивен и оптимистичен начин“, казва фантастът.

Както отбелязва писателят, именно този разговор положил началото на проекта „Йероглиф“. Инициативата се подкрепя не само от писатели, но и от учени, които „си оказват влияние един на друг, а това значи – и на бъдещето“. Освен Стивънсън разкази за сборника са написали и Кори Доктороу, Брус Стърлинг и други известни фантасти. В техните сюжети фигурират реални технологии, съществуващи днес, и такива, които могат да се появят в близките 50 години.

Както казва директорът на проекта Ед Фин, целта е създаването на „по-открит, оптимистичен, амбициозен и увлекателен дискурс за бъдещето“. Фин акцентира върху това, че негативното виждане за бъдещето надделява в съвременната популярна култура, лишавайки хората от възможността да мечтаят и да мислят нестандартно.

Той смята, че добрата фантастика може да промени света. „Тя е способна да вдъхнови стотици, хиляди, милиони хора за реални действия“, твърди Фин.

Сюжетите на произведенията, влезли в сборника, са разнообразни. Например в един от разказите се описва как природозащитниците се опитват да попречат на построяването на хотел на Антарктида, друг е посветен на строителството върху спътник на Марс на научноизследователски център, в който се провеждат новаторски разработки, героите на трети са астронавти, използващи 3D принтери за печат на лунна база.

Стивънсън не за първи път се замисля защо човечеството не строи бази на други планети и не лети на флаери. През 2011 година той казва, че хората предпочитат джаджи за решаването на големи проблеми.

Както пише Стивънсън, в детството си той е видял старта на първата совалка на голям черно-бял телевизор, а когато бил на 51 години, е наблюдавал как стартира последната совалка на широкоекранен течнокристален панел. „Наблюдавах с тъга как космическата програма е в упадък, дори с горчивина. Къде са обещаните тороидални космически станции? Къде ми е билетът за Марс?“, пита той.

Впрочем накрая фантастът стига до извода, че всичко далеч не е толкова лошо. Ако учените не можеха да се възползват да речем от търсачката на Google, то за задача, която се решава сега за минути, биха отивали дни, че и месеци.

Ако не беше бързият достъп към съпътстваща изследванията информация, човек би прехвърлял в библиотеката много трудове, преди да се убеди, че идеята му е уникална. Според Стивънсън проблемът е само във вземането на рисковани решения по претворяване на идеите в живота.

Друг автор на сборника – Брус Стърлинг, преди се придържал към по-песимистична гледна точка. В статия от 2010 г., публикувана в сп. Wired, фантастът разглежда проблема на т.нар. атемпоралност. Според нея човечеството се намира във времеви цикъл, в който липсва бъдеще. Всички разговори за бъдещето по думите му са отгласи на представите за идващото, които съществуват вече повече от половин век.

Стърлинг посочва, че човечеството живее в ситуация на нарастващ хаос. За това свидетелстват провалилите се държави, „дори провалилият се свят“, крахът на Световната търговска организация, финансовите кризи, потенциалният недостиг на ресурси и общата липса на голяма цел за човечеството.

„Живеем във времето на Ранна атемпоралност, опитваме се да разберем какво значи това и защо се отличава от постмодернизма – продължава Стърлинг. – След това ще дойде Късната атемпоралност, когато ще разберем какво се случва, ще разберем кога ще свърши то и ще видим какво ще бъде после.“

Писателят отбелязва, че целият процес ще отнеме около десет години, така че сегашното поколение ще може да види изхода от тази криза.