Съвременните невробиолози продължават да спорят съществува ли мислене извън езика.
Този проблем е стар и е дошъл в биологията от философията – още великият Лудвиг Витгенщайн е казвал: „Границите на моя език означават граници на моя свят.”
Това, което няма наименование, не може да бъде осъзнато, за него няма образ в ума и такъв обект (в широкия смисъл на тази дума) просто не съществува.
Когато обърнали внимание на проблема за взаимовръзката между езика и мисленето, някои изследователи взели страната на Витгенщайн, докато други започнали да защитават противоположната гледна точка.
Трябва да кажем, че обикновено взаимоотношенията език–мислене се разглеждат на най-високо ниво. Например езикът влияе на нашата способност да оценяваме, анализираме, строим концепции и т.н. И малцина обръщат внимание на това как езикът взаимодейства с „по-ниски” процеси – от рода на чувственото възприятие.
Могат ли езиковите процеси да влияят да речем на зрението? Тъкмо на този въпрос е посветено изследването на Гари Люпиан и Емили Уорд от Уискънсинския университет в Медисън и Йейлския университет, публикувано в сп. PNAS.
В невробиологията има стара теория, според която различни функционални модули на мозъка съществуват отделно и са непроницаеми една за друга. Например зрителната информация не може да изпитва никакво влияние от страна на слуховата, а двете са напълно затворени за областите от мозъка, отговарящи за лингвистичните способности.
С времето тази теория започнала все по-често да се оспорва – направени били експерименти, които установили, че зрителните и слуховите информационни модули може да си взаимодействат. Но досега никой не е проверявал същото спрямо езиковите способности.
Ето такъв експеримент направили Гари Люпиан и Емили Уърд. Неговите участници поставяли на главата си специално приспособление, така че едното око на човека да вижда картинки с познати предмети, а другото – изблици светлина. Изблиците пречели да се видят предметите, които за известно време били невидими – мозъкът просто не успявал да обработи информацията за тях и се занимавал само със светлинните сигнали.
Но ако човекът чуел названието на предмета, зрението му се подобрявало – независимо от пречките той започвал да вижда обекта по-бързо и по-добре. От друга страна, ако предметът се назовавал неправилно, това влошавало зрението – човек по-дълго разбирал какво е нарисувано там.
С други думи, езиковата информация в буквален смисъл отваряла очите, помагала да се види това, което било скрито и замъглено от странични зрителни сигнали.
Според една от версиите на авторите названието на предметите помагало да се настроят невроните от зрителната кора така, че да могат на първо място да забелязват очаквани признаци. Според друго обяснение названието на предмета създавало в мозъка невронна презентация на обекта, готов вътрешен образ, който облекчавал възприятието.
Самите изследователи отдават предпочитание на първата хипотеза, тъй като според някои данни такива процеси протичат в мозъка още преди осъзнаването на смисъла на думата, преди построяването на „презентативния модел” на обекта.
Така или иначе, езикът определено влияе на това, което виждаме. Макар че е възможно властта на езика над възприятието да не е толкова голяма, както твърдят някои философи. Затова възниква въпросът не ограничава ли, не обеднява ли езикът чувствения ни опит.
Авторите на изследването смятат, че езикът всъщност дори допълва това, което чувстваме. Информацията, която получаваме с помощта на органите на чувствата, е доста непълна. Ако говорим само за зрението, то обикновено наблюдаваме само части, фрагменти от обектите.
Например на улицата виждаме половината котка, която излиза от ъгъла и мисли накъде да поеме. Но ние знаем, че котката си има и втора половина, макар че не я виждаме, и ето тази способност да виждаме невидимото, да виждаме света цял, а не на части, ни дава езикът.
Източник: The Guardian
