„Аз знам, че мога да не преживея тази нощ.“
Китайската академия за космически технологии е напълнила прощалната реч на своя лунен робот „Нефритен заек“ с дълбока патетика, когато той в края на миналия месец завърши своята лунна мисия.
Луноходът заседна в лунния прах и не успя да изпадне в сън. Сблъсквайки се със заплахата да прекара 14 дни без слънчева светлина, този изпратен на 2 декември и работещ на слънчева енергия робот имаше малко шансове за оцеляване.
„Лека нощ, планета Земя – каза той. – Лека нощ, човечество.“
Изглежда, това беше краят на мисията, която можеше да ускори търсенето на този, който владее Луната (ако такъв собственик въобще може да има). Крайната цел на „Нефритеният заек“ бе да пробие дупка в Луната и да погледне от какво се състои лунният грунт.
Цялата работа е в това, според китайците, че лунните минерали си струват да се заемем с техния добив.
„Те изучават възможността за реализация на плановете по добив на полезни изкопаеми на Луната и могат да се заемат с техния добив, ако намерят достатъчно основания за това“, казва директорът на космическия отдел от лабораторията „Розерфорд-Епълтън“ Ричард Холдуей. Тази лаборатория тясно си сътрудничи с китайската космическа агенция.
В такава работа няма да има нищо противозаконно, защото международните закони за Луната „много, много изостават“, както казва Холдуей. Теоретично всеки човек, който има възможности и средства, може още утре да тръгне към земния спътник, да изкопае там огромен лунен камък, да го върне на Земята и да го продаде на този, който предложи най-високата цена.
Китайците могат да раздробят Луната на части и да я продадат на парче, без да нарушават нормите на международното право. Ние трябва да си зададем и отговорим на много прост въпрос: трябва ли да предотвратяваме такава възможност?
Лунните богатства не са някаква научна фантастика. „На Луната има какво да се добива – може да не се съмнявате в това“, казва Холдуей. Ние знаем, че там в изобилие има полезни изкопаеми, които трудно може да се намерят на Земята. Това са редките елементи и метали титан и уран. Но главното богатство може да стане по-лекият хелиев изотоп, известен като хелий-3.
Този газ е важно гориво за реакторите за ядрен синтез, които могат да изработват много пъти повече енергия, отколкото сегашното поколение реактори, работещи с деление на атомното ядро. Хелий-3 струва около 10 милиона долара за килограм.
Ние още нямаме реактори за синтез, но те скоро може да се появят. А когато се появят, търсенето на хелий-3 бързо ще надвиши предлагането и най-лесният начин за неговото получаване ще стане добивът на този газ на Луната. Това е лесно да се направи – нагряваш грунта и газът излиза сам.
Лунни амбиции имат не само китайците. Някои частни компании също са хвърлили око на лунния грунт като източник на обогатяване. Повечето от тях са базирани в САЩ и активно създават лунни спускаеми апарати, които с времето може да добиват полезни изкопаеми.
И все пак много трудно е да се разбере колко изгоден ще бъде този бизнес. Да се построи завод на Луната, не е лесна работа. Първо, изключително скъпо е да се отлети от планетата Земя. Местата в космическите совалки се продават на тегло като домашно пиле. Полетът от Земята струва около 25 000 долара на килограм. Този, който плати такива големи пари авансово, ще поиска да има железни гаранции, че инвестициите му ще се оправдаят.
Ето защо космическият предприемач Робърт Бигелоу се обърна към американските власти с молбата да се реши въпросът за това кой може да се заеме с добив на полезни изкопаеми на Луната. „Дойде време сериозно да се замислим за лунните права на собственост“, заяви той през ноември миналата година на пресконференция.
Бигълоу е заработил своя капитал в хотелиерския бизнес и с недвижими имоти, а сега е решил да се заеме с космически жилища. Той вече има договор за доставка на обитаеми отсеци за астронавтите на НАСА и е заявил също така, че иска да създава места за обитание на Луната, а с времето – и на Марс. Бигелоу твърди, че този план ще се срине, ако не се прояснят въпросите за лунната собственост.
Има два договора, отнасящи се към поведението на страните и частните компании извън пределите на земното пространство. Най-старият от тях е Договорът за принципите на дейност на държавите по изследване и използване на космическото пространство, включително Луната и другите небесни тела от 1967 година. В него се казва, че „изследването и използването на откритото космическо пространство… се осъществява за благото и интересите на всички страни… и се явява сфера на дейност на цялото човечество“.
Но това споразумение не разглежда въпросите за имуществените права. „То строго забранява претенциите на суверенните държави, но не забранява в пряка форма на частните компании да претендират за права на собственост – казва адвокатът Майкъл Листнер от Ню Хампшър, специализиран в космическите въпроси. – Такъв пропуск създава вратички за правата на частна собственост.“
Една от целите на договора се заключава в това да позволи на частните компании да осъществяват своята дейност в Космоса, например дава им възможност за създаването на космически спътникови мрежи. Когато се разработвал договорът, Съветският съюз твърдял, че в Космоса могат и трябва да работят само държави, а Съединените щати искали да дадат на частни компании шанс за изследване и усвояване на нови граници. Затова страните стигнали до компромисно решение: в член 6 се казва, че недържавни организации трябва да работят под надзора на своите държави.
Но в договора нищо не е казано за имуществените права на тези недържавни участници и за такива права. „Той не ги забранява, но и не ги разрешава – казва почетният професор по космическо право от университета в Мисисипи Джоан Габринович, работеща като официален наблюдател за действията на ООН по надзора за правовите механизми, регулиращи използването на космическото пространство.
Зееща правова дупка съществува и в Споразумението за Луната от 1984 г. Неговото изпълнение се следи от Управлението на ООН по въпросите за космическото пространство и в този договор има положение за това, че околната среда на Луната не бива да се разрушава, че тя може да се използва само за мирни цели, че „Луната и нейните полезни изкопаеми се явяват общо достояние на човечеството“ и че е необходимо да се установи „международен режим“, за да се регулира разработката на полезните изкопаеми на Луната, когато такава разработка стане осъществима“.
Звучи сухо и безинтересно – никой не може да владее части от Луната без по-нататъшни преговори. Проблемът е в това, че седемте страни, ратифицирали Споразумението за Луната, не са внесли никакъв принос в нейното изследване – те не се явяват космически държави. „Споразумението се смята за безсмислено, защото САЩ, Китай и Русия дори не са го подписвали – казва Листнер. – Ако го беше подписала поне една от тези страни, то би придобило повече смисъл и значение.“
Холдуей също е съгласен с нея. „То не се явява юридически задължително. Китай може да изпрати на Луната армия роботи и хора, да развее там своето знаме и да заяви: „Луната е моя!“
Причини за тревоги обаче няма. За създаването на техника и технологии за търговска експлоатация ще отидат десетилетия. Главният въпрос днес е в това иска ли някой изобщо да харчи пари и сили за създаването на спускаеми апарати и инфраструктура, необходими за стартиране на лунна промишленост.
Известен стимул за развитието на нашия лунен потенциал е дала компанията Google. Тя предлага 20 милиона долара на този, който първи осъществи кацане на повърхността на Луната, измине 500 метра, а след това изпрати на Земята репортажи с високо качество.
За „лунната награда“ се борят 18 екипа, които трябва да успеят до края на тази година, когато изтича срокът на предложението. Един от най-вероятните претенденти е компанията от Силициевата долина Moon Express. През декември тя представи своя проект на лунен спускаем апарат MX-1.
Размерът на този апарат е колкото „голяма масичка за кафе“, а в Космоса той трябва да полети така, както и повечето спътници – на борда на обикновена ракета носител, която ще пусне МХ-1 на 2000 километра височина. Използвайки като гориво водороден пероксид, апаратът ще се отправи към Луната самостоятелно, за да изпълни задачите, които му бъдат поставени.
Учредителят и генерален директор на Moon Express Боб Ричардс нарича този спускаем апарат „космически айфон“, защото той може да изпълнява множество функции на лунната повърхност. Moon Express възнамерява да осъществи своя първи пробен полет към Луната с връщане до 2020 година. „Заедно със световната борса се надяваме, че материалът ще бъде много ценен“, казва Ричардс.
Звучи внушително, но MX-1 не е повече от проект, съществуващ на хартия. Когато работата опре до практическо въплъщение, всичко става доста по-трудно. „Интересно е да се говори за това в блоговете – казва Листнер. – Но това далеч не е откритие на Дивия запад, защото Космосът е трудно и опасно място. Въздух, вода, храна – всичко трябва да вземем със себе си и трябва да формираме разбиране за това как лунната среда влияе на физиологията на човека.“
Възможно е в работата по добив на лунни ресурси да участват хора и роботи, но ние не знаем какво е да се намираш дълго на Луната. „Имаме определен опит с полетите на „Аполо“, но тогава хората са се намирали на повърхността по-малко от 100 часа“, казва Листнер.
Разбира се, има да се направи още много и напълно е възможно, докато не бъдат заявени първите права, в правната сфера да не бъде направено нищо. Ето защо китайският проект „Нефритен заек“ е толкова полезен – той нагледно показва, че заявки ще има, и то скоро. Когато бъде подадена първата заявка, нещо трябва да се направи, твърди Габринович. „Когато стане очевидно, че ще има активни опити за добив на ресурси на Луната, ще се наложи да се водят дискусии на дипломатическо ниво“, казва тя.
Според специалиста по космическо право от университета Уисконсин-Медисън Ричард Билдер поради високата вероятност за задънена улица в такива преговори страните трябва да бъдат инициирани към създаване на правов режим още сега. „Сега трябва да стане по-лесно, тъй като перспективата за добив на полезни изкопаеми на Луната още е само хипотетична. А когато няколко страни създадат свои бази на Луната, ще се появят специални интереси“, казва той.
Заедно с това Билдер се отнася песимистично към перспективата за такъв режим. Съединените щати, отбелязва той, не проявяват особен интерес, а Китай и Индия нямат никакви стимули да решават правните въпроси сега – те искат да създават лунни бази и да се занимават там с дейността, която им се стори, че си струва.
Други гледат с повече оптимизъм. Според Габринович притеснения по повод амбицията на китайците ще възникнат поради спомените за Студената война, но днес това не е актуално. Всъщност сега страните могат да проявят доста повече готовност към партньорство в разработването на лунните ресурси. Холдуей отбелязва, че Британия и Китай вече си сътрудничат в Космоса и казват, че няма основания да се мисли, че те ще се откажат от партньорство в усвояването на Луната.
Но дори това да не бъдат страни, а частни компании, международното сътрудничество все пак е възможно, смята Листнер. „Някои компании могат да създават организации, за да използват съвместно наличните си ресурси“, казва той.
Миналия месец НАСА вдигна залозите в тази игра, като създаде конкурент на „лунната награда“. В рамките на програма с името Catalyst аерокосмическото управление ще дели опит и ресурси с частни фирми, а в замяна ще получи достъп до корпоративния проект на лунните спускаеми апарати.
Но тук има една уловка: поради съществуващите в НАСА норми и правила за безопасност американските фирми много по-лесно ще си сътрудничат с НАСА, отколкото с чужди компании. Тъй като Catalyst ще създава стимули за добив на ресурси на Луната, печалбите по-скоро ще отиват в Америка.
Гориво на основата на хелий-3, минерални ресурси, обикновена вода – Ричардс нарича всичко това „нефта на Слънчевата система“, защото те са жизненоважни за поддържането на живота и осигуряването на ракетно гориво за земляните. Лунните ресурси вероятно на първо място ще се използват за осигуряване на далечни космически полети. Доста по-разумно е да се изпратят астронавти на Марс от Луната, отколкото от Земята – така е много по-лесно да се преодолее силата на привличане.
Създателите и операторите на изследователските марсиански станции с термоядрени двигатели са най-вероятните купувачи и поръчители на първите лунни придобивки. Но засега не е ясно ще бъдем ли доволни от всичко това, казва Холдуей. „Как ще го възприеме останалият свят? Не мисля, че някой знае отговора на този въпрос.“
–––
Авторът на тази статия – Майкъл Брукс, води научна колонка в New Statesman.
