Всичко се случи в ясен октомврийски ден в едно от кафенетата на Гринуич Вилидж – невробиологът Дейвид Пепъл от Нюйоркския университет разби старата ми мечта да напиша забележителна книга за човешката личност.
Наивно смятах, че с лекота мога да жонглирам с генотипи, мозъчни томограми и тестове за личността, за да обясня как от изначалната матрица възникват неповторими хора.
Но вместо това ми се наложи отчаяно да се боря със завъртени емпирични концепции, които постоянно ми се изплъзваха от ръцете. Като скромен автор на научни книги мога да се надявам да извлека същината от такъв невероятно сложен въпрос, особено след като дори най-великите от съвременните мислители не са могли да разберат досега какво ни прави такива, каквито сме.
„Захвърлете това занимание. Как изобщо смятате да го направите? – веднага ми каза Дейвид Пепъл, когато споделих с него плановете си. – Вече много години се блъскаме над решение, над изглежда най-простия от въпросите и вие искате да намерите решение на такъв сложен проблем? Това не работи така. Няма да откриете отговора.“
Да кажа веднага: той беше прав (уви…). Но макар и да не успях да намеря въпросния отговор, полученият опит все пак много ми е дал, защото разбрах много интересни неща…
1. Гените играят определяща роля, но тук няма съдбовна неизбежност. Във всичко, освен състава на ушната ни кал. От нея няма къде да се денем. Присъщо ни е да мислим, че нашият геном работи на принципа „ген = отличителна черта“, но всъщност нещата са доста по-сложни.
Да, има ген, който кодира белтъка на ушната кал и определя дали тя ще бъде суха, или влажна, но повечето гени изпълняват повече от една функция и си взаимодействат.
Например ръстът на човека е доста проста черта, която се определя практически изключително наследствено. И все пак ние нямаме ген с такъв етикет. Вместо това едновременно няколко гена си взаимодействат и формират крайния ни ръст. Същото се отнася и за цвета на очите.
С чертите на характера, здравето и поведението нещата стоят още по-сложно – върху тях в различна степен влияят образованието, натискът на обществото, културното влияние, полученият жизнен опит и дори хормоните, които ни заобикалят, докато още се намираме в корема на майката.
2. Отличителните черти на човека не могат да бъдат само вродени или придобити – те се явяват и едните, и другите едновременно. Но макар и да не мога напълно да възложа на гените отговорността за това, че обожавам кориандър или ненавиждам броколи, възприемането на вкуса в много отношения се определя действително от тях. Но не е изключено и моето обкръжение да е изиграло съществена роля.
3. Томографията на мозъка нищо не говори за личността. Но ясно показва, че имам чисти синуси. Да, цяла глава в моята книга е посветена на магнитно-резонансната томография, която не е дала никакви резултати. Взех участие в групово изследване, което още не е приключило. Науката се движи напред в свое собствено темпо, без да я е грижа за сроковете на публикуване на моята книга. Но във всеки случай това почти нищо не каза за моята личност.
Обикновено резултатите от магнитно-резонансната томография са визуални и цветни изображения на груби статистически данни, които са получени след няколко сканирания на мозъка. Това не е снимка на работещ мозък. Но каквото и да е, успях да се полюбувам на прекрасната картина на разреза на главата си на екрана на компютъра и да се отправя на виртуално пътешествие из основните области на мозъка.
4. Съществува разлика между срамежлив човек и интроверт. Хората обикновено много се учудват, когато им говоря, че съм била много тиха и срамежлива тийнейджърка.
По време на училищен бал дори цяла вечер седях в съблекалнята за момичета от страх да не ми се наложи да говоря с някого или още по-лошо – да ме поканят на танц.
С възрастта успях да преборя в себе си тази срамежливост, но така или иначе си останах интроверт. Това не означава, че съм антиобществена личност, просто периодично имам нужда да бъда далече от всички, за да презаредя батериите.
Задайте си въпроса: какво правите след болезнено прекъсване на отношения – отивате да пиете с приятели, или се затваряте вкъщи с купчина дискове и кутия сладолед? Ако по душа ви е първият вариант, вие сте екстраверт, ако е вторият – значи сте интроверт.
5. Някога дрозофилите вероятно ще помогнат да се намери отговор на въпроса защо не понасям алкохол. Генетикът и специалист в поведенческата област Улрике Хебърлайн преди известно време започна да провежда опити с дрозофили – тя неутрализира определени техни гени, за да разбере как се отразява това на тяхната устойчивост към алкохол. Различни групи си имат имена като „Ергенски запой“, „Кръчмарски пияница“, „Пияндетата“ и моята любима „Лесна цел“. Дрозофилите от последната група се напиват почти моментално. И все пак ген на алкохолизма не съществува, а поведението не може да се сведе до чертите на личността.
Когато се приближаваме до ключовия въпрос: „Алкохолизмът вродено или придобито свойство е?“, научният свят повдига рамене: „Вероятно и едното, и другото.“
6. Моят цифров аватар безспорно е много по-близо до мен, отколкото съм си представяла. Аватарите се явяват виртуално продължение на човека. Искаме това или не, всички ние физически сме свързани с аватарите. И колкото по-силни са тези връзки, толкова повече общи черти имаме с тези цифрови алтер его. Ние усещаме потребността да гледаме нашите аватари и да казваме на себе си: „Това съм аз“.
Проблемът е в това, че нашето самосъзнание е постоянно променящ се поток. Моят аватар в Twitter е част от мен, но това не съм цялата аз. И дори вероятно не съм тази, която съм в този момент.
7. В детството си се държах и изглеждах като момче. Затова ми е провървяло, че не съм се родила през XVII век, когато дрехите и поведението ми биха се смятали за „ненормални“.
И все пак свързаните с половете представи и до днес здраво са вградени в нашето общество и при нас явно не по-добре възприемат момчето, което обича принцесите и кани гости на чай с играчките. Такива твърди схеми на мислене може да се променят. Стереотипи от подобен род са резултат от умствен мързел, който ни помага по-добре да се справим със сложността на околния свят, но оставя зад борда индивидуалността на хората (а също може да донесе немалко травми на невписващите се в стереотипите деца).
8. Аз ще стана „истинска“ жена на партито, ако взема ЛСД. Помните ли серията от Mad Men, когато всички вземат от киселината и една от жените пълзи по килима на четири крака?
Да, аз съм тази същата жена. Слях се с ориенталския килим на молекулярно ниво. Но той така и не ми звънна после. Още едно голямо откровение? Много трудно е да се правят някакви записи, докато сте под влиянието на киселината, защото ръцете ви постоянно се сливат с хартията.
9. Когато умра, моят мозък ще затихне веднъж завинаги и аз ще спра да съществувам, защото съзнанието се явява неотменна черта на собствения мозък. Съзнанието е нещо реално (искрено смятам така, макар че други, много умни люде може да не са съгласни с това), но то така или иначе представлява продукт на постоянния поток на невронна информация в мозъка.
„Няма материя, няма разум“, казваше невробиологът Кристоф Кох. Светът е безсърдечно чудовище, продължава да живее и след нашата смърт. Такава е ужасяваща мисъл, която лежи в основата на нашия страх от смъртта – ние не можем да си представим света без нас. Затова се опитваме да се справим с това с помощта на търсенето на смисъл за времето, което ни е отредено на тази Земя.
10. Ние сме историите, които разказваме. Всичко формираме от личните разкази и постоянно работим над тях цял живот. Нашите възприятия може далеч да не са толкова точни, колкото ни се струва (ние създаваме и украсяваме събитията, дори ако самите ние ги смятаме за истински), но такава автобиография се явява ключ към разбирането на това, как създаваме единно цяло от множество съставки, които внасят принос в нашето усещане за самите себе си.
Вие можете да анализирате моята ДНК, да сканирате мозъка ми или да ме накарате да премина през психологически тестове, но нищо от това само по себе си няма да ви покаже същността на моята личност. Историите създават обединяващ интерпретационен слой. Ако наистина искате да разберете коя съм аз, чуйте моята история.
Jennifer Ouellette (Slatе)/inoСМИ
