Удар на огромен астероид преди 4,5 млрд. години разтопил почти цялото южно полукълбо на Червената планета.
Марс е „двустранна“ планета – северното полукълбо е по-равнинно, средните височини на неговата повърхност са с 5,5 км по-ниски, а дебелината на кората му е с 26 км по-малка, отколкото на южното. Ново компютърно моделиране показва, че до това разделение може да е довел древен сблъсък с внушителен (по-голям от Луната) астероид.
Върху странната разновидност на повърхността на Марс учените обърнали внимание още през 70-те години, когато тя била изследвана от американската сонда Mariner 9.
„Линията на раздела“ преминава в района на екватора и скоро се появила хипотеза за това, че става дума за сблъсък на огромен астероид с размери от 800 до 1700 км със северното полукълбо.
Впрочем има и други версии, сочещи за възможното участие и цяла серия метеоритни удари и за спрялото движение на тектонските плочи на Марс.
Впоследствие границата на тези две половини на Марс била уточнена с помощта на данни, получени от следващи сонди, както орбитални, така и спускаеми. Тя се оказала доста изразена и сложна по форма. По тези данни „Великата северна равнина“ (Borealis basin) покрива до 42% от повърхността на планетата и има приблизително кръгла форма – 10 600 км по по-големия и 8500 км по по-малкия диаметър.
Такава картина като цяло съответствала на „хипотезата за един удар“. Но работата, проведена от изследователите от Швейцарския федерален технологичен институт (E.T.H. Zurich) в края на 2014 година, преобръща тази хипотеза с главата надолу. Тя посочва удар от още по-голям метеорит, който преди около 4,5 млрд. години се е сблъскал не със северното, а с южното полукълбо на Марс.
Авторите на изследването „проиграли“ различни варианти за тази среща чрез сложно компютърно моделиране и резултатът, който най-точно съответства на реалната картина, е дало именно такова развитие на събитията. При удара на астероид с диаметър около 4000 км, малко по-голям от нашата Луна, в южното полукълбо на „виртуалната“ Червена планета почти цялата му повърхност се е разтопила, превръщайки се в бушуващо море от лава.
Дълбоко под кората масата от магма, смутена от удара, е стимулирала повишена вулканична активност. Няколко милиона години след падането на метеорита епицентър на такава дейност е възникнал в района на екватора и с изстиването и застиването на повърхността бавно се е разпространил на юг.
Приблизително така изглежда всичко и на съвременния Марс, на който най-голямото вулканично плато (Фарсида) се намира точно на екватора. Моделираната от учените планета също с времето изстивала, като двете ѝ части действително станали различни по строеж – кората на южното полукълбо се оказала по-дебела.
Това е сериозна заявка за окончателно обяснение на дихотомията на строежа на марсианската кора, но още не е окончателна. Моделирането на виртуалната планета позволява само да се отработят версиите, а тяхното потвърждение може да стане само от истински наблюдения от орбита или непосредствено от повърхността на Марс.
