Психиатрите не вярват в граничното разстройство

Психолозите и психиатрите често са обвинявани в това, че виждат болести там, където ги няма, че са готови от всяка обикновена психологическа особеност да правят патология.

Един от ярките примери е сексуалната зависимост. Често излиза така, че психиатрите подкрепят хората, опитващи се да оправдаят собственото си безволие и мързел с обективна патология.

Но оказва се, има и противоположни примери – когато лекарите упорито не искат да видят болест, се смята, че човек просто им досажда. И особено това се отнася до така нареченото гранично личностово разстройство.

Хората с такова разстройство с усилие контролират емоциите, склонни са към несдържано и дори безразсъдно поведение, готови са на суицид, не спират само с един опит и т.н. Поведението, разбира се, е доста ненормално, но психиатрите невинаги го приемат на сериозно. Както изяснили социолозите от университета на Северна Каролина в Чапъл Хил (САЩ), лекарите отнасят всичко това към лошия характер, без каквито и да е признаци на патология.

Изследване било проведено във фоайето на новата редакция на „Ръководство по диагностика и статистика на психическите разстройства”, главния диагностичен справочник на психиатрите и психотерапевтите. Поредното издание било предшествано от бурни спорове сред самите лекари, отнасящи се за емоционално неустойчивото разстройство на личността – как да се диагностицира то и изобщо трябва ли да се смята за болест.

От двайсет и двама психиатри и психолози, взели участие в изследвания, само двама се съгласили, че граничното личностово разстройство изисква лечение. Резултатите от изследването на Сара Сулцър и колегите й били обявени на годишната конференция на Американската социологическа асоциация.

От една страна, това показва колко много в такива области медицината зависи от лекуващия специалист, от възгледите му, културата и т.н. Не е чудно, че в последно време психиатрите все по-често молят за помощ неврофизиолозите, за да могат те с тяхната магнитно-резонансна томография да помогнат във формулирането на по-ясни критерии за диагностика.

От друга страна, дори непсихиатър може ясно да види колко това емоционално разстройство се отличава например от шизофренията, а ето че и едното, и другото претендират да са болест.

Освен това мнозина от нас вероятно ще намерят сред познатите си двама-трима неустойчиви хора, чиято „болест” предизвиква сериозни съмнения. Възможно е психиатрите да са прави и въпросът за емоционално неустойчивото състояние да изискват оценка не от позицията на нездравословен хуманизъм, а от гледна точка на здравомислието.

Източник: ScienceNews