Разказът за Моби Дик не е толкова измислен

В основата на знаменития роман на Херман Мелвил за белия кит Моби Дик лежи реална история, разказана и публикувана през XIX век от Оуен Чейс (Owen Chase).

Той бил старши помощник на капитана на кораба „Есекс“, който на 28 октомври 1820 година няколко пъти бил нападан от гигантски кашалот. Двадесет моряци се спасили на три малки лодки, но след дълги скитания само осем от тях се завърнали у дома.

Друг източник на сведения за романа е станала история, публикувана от изследователя Джеремая Рейнолдс (Jeremiah Reynolds) през 1838 година. В нея се разказва за кашалота албинос Моча Дик, който според автора умишлено атакувал кораби и бил убит в края на 30-те години на XIX век недалече от чилийския остров Моча.

Моча Дик бил най-известният кашалот на своето време. Съществуват повече от сто свидетелства за неговите срещи с китоловци. Но, разбира се, той не бил единственият бял кит в океана и не бил сам в опитите да атакува своите преследвачи.

И все пак хората и още повече учените са свикнали да разделят думите на рибарите на две. Затова към потенциалната възможност кашалот да удари челно кораб или да го разбие на парчета винаги се отнасяли с недоверие.

Съвременните кашалоти се явяват единствените представители на семейство Кашалотови и най-големите от зъбатите китове. Мъжките могат да достигнат дължина 20 метра и да тежат до 50 тона.

Челото на кашалота представлява невероятно образувание. В тази част на главата е разположена спермацетова торба. Именно съдържанието на този орган – течна мазнина – е било главната цел на китоловната промишленост в началото на XIX век.

Точното предназначение на спермацетовата торба и до днес не е съвсем ясно. Според последни изследвания една от главните функции на този орган е насочване на звуковите вълни в процеса на ехолокация. Съществуват и други версии – например участие в регулирането на температурата на тялото, осигуряване на плавателност, контрол на енергийния разход и амортизация на възможните удари в процеса на брачни игри.

Но нито една от съществуващите хипотези не могла да докаже, че главата на кашалота може да се използва в качеството на оръжие, способно да нанесе значителни щети на кораб, превишаващ размери на животното четири-пет пъти, още повече да го потопи.

Първата идея, че челото на мъжкия кашалот може да е еволюирало, включително с цел използването му като оръжие (таран) е предложена от самия Оуен Чейс. Но тази хипотеза дълго била отхвърляна от учените  поради потенциалната възможност да се увреди вътрешният хидролокатор на животното, което не може да бъде допуснато от природата. Съмненията се подкрепяли и от факта, че при наблюдение на кашалоти не бил заснет нито един пълноценен таран между две животни.

Но международен екип изследователи начело с д-р Олга Панагиотопулу (Olga Panagiotopoulou) от университета на Куинсланд (University of Queensland) е успял да получи такъв видеозапис.

За проверка на основната хипотеза (възможностите за атака на кашалот срещу кораб) и за оценка на вероятните последствия от челния удар учените построили компютърен модел.

В публикация на университета д-р Панагиотопулу разказва, че таранът може да доведе до смъртоносно счупване на черепа на кашалота, но преградите в долната част на спермацетовата торба служат като амортизатори при удар.

Този механизъм според учените може да е резултат от еволюционен отбор за съхранение на живота по време на брачни битки.

„Макар че кашалотите не се бият често, за самците от другите видове морски бозайници, например косатки или бутилконоси, както и много наземни животни, по-конкретно козли или елени, подобни схватки са нещо обичайно – добавя д-р Панагиотопулу. – И всички имат свои защитни механизми.“

Резултатите от изследването са публикувани в сп. PeerJ.