Самолетна катастрофа и до днес разгаря спорове за призраци

Самолетна катастрофа, случила се в САЩ преди 43 години, поставила началото на събития, за които се спори и до днес – какво е било това: мистификация, измислица на писатели или реалност извън границите на реалното?

Рейсът, отнел живота на 88 души, влязъл в историята с многобройни разкази за призраци, които трудно могат да се припишат на масови халюцинации.

На 29 декември 1972 година около полунощ в блатото на резервата Евърглейдс, намиращо се близо до летището на Маями, паднал тримоторният лайнер Lockheed L-1011 TriStar. Разбилият се самолет номер 310 изпълнявал рейс №401 по маршрута Ню Йорк – Маями и принадлежал на авиокомпанията Eastern Air Lines.

От 163 намиращи се на борда души живи остават 75. Това била първата катастрофа на широкофюзелажен самолет в САЩ и втората по брой жертви в една катастрофа. При цялата трагичност на инцидента той би станал просто една точка в дългия списък загинали през 60-те и началото на 70-те години пътнически лайнери, ако след катастрофата не последвали неясни или, както сега е прието да се казва, „паранормални“ явления.

Съдбоносната лампичка

Това, разбира се, е чиста мистика, неоснована на нищо освен на емоции и предразсъдъци, но сега, десетилетия след катастрофата на TriStar, изглежда сякаш сблъсъкът на самолета със земята е станал следствие от поредица неслучайни събития, целенасочено отвели лайнера към блатото на Евърглейдс.

Да се пренесем десет минути преди катастрофата в онази декемврийска вечер. 401 иска разрешение за кацане на летището в Маями. Разрешението е получено. 55-годишният капитан Боб Лофт, един от най-опитните пилоти на компанията Eastern Air Lines, нарежда да се спусне колесникът. В кабината се чува привичният шум от хидравликата, привеждаща в движение стотиците килограми на механизма на шасито. Изглежда, всичко е наред, но не светва лампичката, сигнализираща, че предният колесник не се е заключил. Без това той може да се сгъне при кацане и тогава катастрофата е неизбежна.

Пилотите изпълняват аварийно спускане на шасито. Тази процедура трябва да разтвори колесника докрай и той да се заключи. Всичко е извършено по инструкции, но лампичката продължава да не светва. Ситуацията е сериозна. Лофт моли за разрешение да прекъсне спускането и да премине в зоната на очакване до летището, за да изясни ситуацията. Земята дава разрешение.

Самолетът се отдалечава от летището и едновременно набира височина. Когато на алтиметъра стрелката достига отметката 2000 фута (около 600 метра), екипажът привежда машината в хоризонтален полет. За да не се разсейват от изясняване на въпроса, какво се е случило с колесника, пилотите включват автопилота. Сега той, а не те, ще следи за спазването на височината. Следвайки инструкциите на диспечера, пилотите вземат курс на запад. След известно време те трябва да обърнат TriStar така, че траекторията на полета му да напомня правоъгълна кутия – традиционния маршрут в зоната на очакване.

Чак след това, когато лайнерът се превръща в купчина отломки, следователите ще установят, че лампичката просто е изгоряла. Но това все още не се е случило и капитан Лофт изпраща 51-годишния бордови инженер Доналд Дон Рипо в приборния отсек, разположен под пилотската кабина, за да се опита през малкия наблюдателен прозореца да определи визуално състоянието на колесника. Рипо напуска своето работно място и се спуска долу.

Лофт и 39-годишният втори пилот Албърт Стокстил в същото време продължават да изясняват какво се е случило с шасито. Те не са заети с пилотиране, тъй като височината се „следи“ от автопилота, а курсът на тежкия TriStar се държи така, сякаш не е самолет, а пътуващ по релси локомотив. Така продължава 80 секунди, след което съдбоносната верига от събития се попълва от още една брънка – изключва се автопилотът, но така, че нито Лофт, нито Стокстил не забелязват това.

Според следователите някой от пилотите случайно е закачил лоста за включване/изключване и не е обърнал внимание. Сигнализация, която да предупреждава за изключването на автопилота, не била предвидена в конструкцията на самолета.

Озовал се предоставен на самия себе си, TriStar снижава с 30 метра, и то толкова плавно, че изглежда, че както и преди той запазва предишната височина. След това лайнерът отново преминава в хоризонтален полет и така лети в продължение на две минути. Пилотите не забелязват нищо. В пълно неведение, те не поглеждат пилотажните уреди. Значи снижаването може да продължи и лайнерът отново започва да се „промъква“ към земята.

През следващите 70 секунди TriStar губи около 76 метра височина. Но физиката си е физика – на работното място на бордовия инженер се разнася предупредителен сигнал – загубата на височина не убягва на алтиметъра и той предупреждава за това. Но няма кой да го чуе. Дон Рипо се намира в приборния отсек, опитвайки се да разгледа колесника през малкия прозорец, а пилотите са толкова заети в разговори, че не обръщат никакво внимание на сигнала.

Изминават още 50 секунди. Лайнерът вече се намира на височина 150 метра и продължава да се снижава. Идва време за започване на обръщането. Стокстил се откъсва от разговора и превключва вниманието си на пилотирането. Магнетофонът записва последните думи от диалога между капитана и втория пилот:

Стокстил: Все още ли сме на 2000 фута?

Лофт: Ей, какво се случва?

Ужасът и надеждата Евърглейдс

В следващия миг TriStar със скорост почти с 370 км в час заорава с ляво криво в блатистата почва, след това с левия двигател, след това с шасито. Цялата мощ, тласкаща напред стотиците тонове на самолета, се обръща срещу него, чупейки лайнера като пластмасова играчка, озовала се под колелото на тежък товарен автомобил.

Инерцията също се присъединява към този кошмар. Тя разнася това, което е останало от TriStar, по земята. Адската смесица между природното и ръкотворното продължава няколко секунди, след което настъпва затишие. Ни стон, ни вик за помощ – нищо. Останалите сред живите осъзнават дали това не е било нощен кошмар, преди за започнат да крещят.

Изминават още няколко секунди и влажният въздух над Евърглейдс се пронизва от първите човешки гласове. Ранените се опитват да обърнат внимание върху себе си, кой със стон, кой с вик – на който както му стигат силите. Някъде проскърцва разкъсан метал. Сред тази симфония на ужаса внезапно се разнася ангелско песнопение. Нима всички са загърбили земното си съществувание и са пред вратата на рая?

Но не, това са напълно земни ангели. Останалите живи стюардеси се събират и пеят църковна коледна песен. Това е звуков маяк. Те се надяват, че чулите тяхната песен оцелели ще се съберат около тях, и едновременно да им напомнят, че Господ не ги е забравил в трудната минута. А помощта му е много нужна. По блатистата почва се разливат тонове горящо гориво. Но това не е единствената опасност, надвиснала над оцелелите, но получили сериозни травми хора. В блатото е пълно с микроорганизми, включително такива, които при попадане в отворени рани могат да предизвикат гангрена.

Изминават още десетина минути и някъде в тъмнината на нощта се разнася шумът на двигател. В светлината на горящите отломки се появява странна машина. Това е така нареченият еърборд – „въздушна лодка“, а на нея – двама рибари. Те виждат катастрофата и бързат да помогнат. Единият от тях – Робърт Маркиз, се хвърля във водата и започва да изтласква хората от горящо-блатистата маса и да ги изтегля към пътя, където може да ги вземат линейките. Независимо от обгарянето на лицето, ръцете и краката си, той продължава да прави това през целия следващ ден наравно със спасителите, пристигнали на мястото на катастрофата.

Първоначално оцелелите са 77, но двама умират от раните си. Един от тях е Дон Рипо – бордовият инженер. Лофт преживява падането на самолета, но умира, преди да го извадят от отломките. Стокстил умира на място. От членовете на екипажа оцелява само бордовият механик Анжело Донадео, който в момента на падането се намира в приборния отсек заедно с Рипо, но вади по-голям късмет.

За главна причина за катастрофата е признат човешкият фактор. Екипажът прекалено се увлякъл в решаването на проблема с колесника и забравил, че самолетът трябва и да се управлява.

Следствието стига до извода, че след случайното (нямало друго обяснение) изключване на автопилота капитан Лофт, отново случайно, е докоснал щурвала и самолетът преминал на снижаване. Какво става след това, е известно.

Именно след тази катастрофа в световната авиация е въведено „желязно правило“, известно като one head up („една глава винаги изправена“). Има се предвид, че в случай на възникване на проблеми поне един от пилотите не бива да се отвлича от работа с непилотажно оборудване и да чете инструкции, а трябва да продължава да пилотира самолета.

Призраци, матрици, фантоми

И така, фактите. Нормално спуснато шаси, на което само е изгоряла лампичката индикатор. Екипаж, който не е могъл да установи, че проблемът е в лампичката, а не в колесника. Случайно превключил на ръчен режим автопилот. Случайно закачен щурвал, и то на снижаване, а не на набиране на височина. Прекалено плавна глисада, която практически не можела да се усети от сетивните орани. Сигнал за опасност близо до земята, който по неизвестни причини пилотите не чуват. Те са се отвлекли от пилотирането толкова, че виждат земята секунди преди да я заоре самолетът. Диспечер, който не забелязва, че самолетът е слязъл от зададената височина и се приближава към земята и не съобщава за това на екипажа.

Колко незначителни са сами по себе си събитията, но те по странен начин съвпадайки по време, подобно на няколко едновременно паднали камъка водят до свличането на убийствена лавина, която погубва TriStar.

Това обаче далеч не била главната странност, свързана с рейс 401.

Американците са практичен народ. Съхраненилите се при удара в земята части от TriStar, който преди катастрофата бил съвдем нов, можело да се използват за други еднотипни самолети. Което и било направено. В качеството на „донорски органи“ от разбития самолет влезли радиоелектронното и кухненското оборудване. Най-големият реципиент станал TriStar номер 318

Скоро след катастрофата на рейс 401 стюардесите на Eastern Air Lines започнали да забелязват на борда на други самолети TriStar на същата компания капитан Лофт и бордовия инженер Рипо. По думите на очевидци лицата им понякога ги гледали през отворените врати на шкафовете или кухненския плот. Друг път те виждали процеса на образуване на тези лица – сякаш се оформяли от някакъв кондензат, като в същото време стюардесите усещали студенина и влага. Много от детекторите регистрирали явно присъствие на някого в кухнята.

Веднъж една от пътничките видяла седнал до нея мъж в униформа на компанията Eastern Air Lines. Нещо в него ѝ се торило странно, тя го заговорила, но той не отговорил. Като си помислила, че човекът може да се чувства зле и да му е необходима помощ, тя повикала стюардесата. Но щом стюардесата се появила, мъжът изчезнал. Пътничката изпаднала в истерия. По късно по снимки разпознала Дон Рипо.

Тези явления можело да се отнесат към фантазията на някои излишно впечатлителни жени, но те били наблюдаван и от членовете на екипажа. Един ден към готвещия се за излитане бордови инженер се приближил друг бордови инженер и казал, че вече е проверил самолета, всичко е наред и може да излети. След което изчезнал. Бордовият инженер разпознал Дон Рипо по снимки.

Друг път в салона първа класа влязъл вицепрезидента на компанията Eastern Air Lines. Там вече седял пилота. Вицепрезидента го поздравил и пилотът веднага се изпарил. Впрочем един поглед на лицето на пилота било достатъчно, за да го разпознае вицепрезидентът: това бил загиналият Боб Лофт.

А веднъж стюардеса затопляла храната на долната палуба на TriStar, когато забелязала, че има сигнала за претоварване в мрежата. Почти в същия миг на палубата се спуснал мъж в униформа на бордови инженер и се заел с ремонт. Скоро в отсека влязъл още един бордови инженери, като попитал какво се е случило. Стюардесата била изумена, тъй като първият бордови инженер току-що бил отстранил проблема, но изчезнал. Както и в предишните случаи, тя разпознала Дон Рипо на снимка.

Имало и други подобни случаи. В началото на 1974 година при полет командирът на TriStar получил предупреждение от седящия зад него бордови инженер за възможна неизправност в елмрежата. Командирът проверил мрежата и наистина открил неизправност. Но бордовият на този екипаж по това време не бил в кабината, а седналия на негово място всички членове на екипажа разпознали Дон Рипо.

Но веднъж по времена рейс на борда на 318 от Атланта за Маями бордовият инженер чул силно почукване в отсека отдолу. Той тръгнал към люка, отворил го, но не забелязал нищо, а когато се обърнал, то с учудване видял, че на стола му седи Дон Рипо, когото добре познавал. Разбира се, именно 318, както споменахме, получил най-много „донорски“ части и оборудване от разбилия се 310, така че Рипо там бил виждан най-често.

Постепенно броят на срещите с Лофт и Рипо на борда на TriStar толкова нараснал, че вече можело да се направят някои изводи. Например Лофт се появявал доста рядко и винаги като пътник в салона, макар че бил облечен в капитанска униформа. Рипо възниквал значително по-често, но винаги, когато може да окаже някаква помощ.

Любопитно е, че независимо от студа и влагата, съпровождащи според свидетелствата на очевидците появата на загиналите членове на екипажа, в самите призраци на Лофт и Рипо нямало нищо зловещо. Те изглеждали съвсем обикновени, адекватни хора, с които можело да се общува. Освен това те били напълно материални и Рипо например влизал в контакт с материални предмети и им оказвал реално въздействие. Веднъж той дори поставил необходимата отвертка в ръцете на бордовия механик.

Всички, познавали Рипо, казвали, че той бил много добър човек и ако се допусне, че неговият призрак или „матрица“ не са били плод на въображението на екипажа и пътниците, то може да се предположи, че го е измъчвала съвестта. Комисията не открила негова вина в катастрофата, но Рипо не могъл сам да оправдае себе си. Как може той, бордовият инженер, да не се досети, че дяволската лампичка е изгоряла? И нима не е могъл по-бързо да установи, че с колесника всичко е наред? Тогава нямало да има толкова погубени животи и пречупени съди. Какво може да направи той сега? Само да не допусне да се повтори подобен кошмар.

Мнението на науката

Има ли живот след края на биологичния живот? Всеки учен, опитващ се да намери отговор на този въпрос, чувства, че стъпва по тънък лед. „Ледът“ – както в случая с рейс №401, са отделните факти и свидетелства на очевидци, опитите да се подложат те на научен анализ, а „водата“ под този лед – обвиненията в псевдонаучност и подмяната на научния метод с религиозни доктрини. Не са много учените, които ще рискуват да се заемат с тази спорна тема.

И все пак сред представителите на научния свят, които на въпроса за възможността за продължаване на живота „отвъд“ традиционното земно битие са давали положителен отговор, имало други учени, свързани с висшата нервна дейност на човек и физиката. Сред тях била и Наталия Бехтерева, академик на Академията на науките на СССР и РАН, бивш директор на Института за човешкия мозък към РАН и вицепрезидент на Международната организация по психофизиология.

Тя смятала, че мозъкът не е източник, а само предавател на съзнанието, което се намира извън пределите на физическото въплъщение на човека.

Аналогична гледна точка споделяли Алберт Айнщайн и световно известният авиоконструктор Игор Сикорски, като Сикорски смятал за възможно в бъдеще установяването на контакт между живеещите в тоя и оня свят. А сравнително наскоро била публикувана книга на професора по неврохирургия от Харвардския университет д-р Александър Ебен.

Той цял живот отхвърлял свидетелствата за съществуване на „извънбиологична реалност“, които давали хората, преживели клинична смърт, докато самият той не се оказал в състояние на кома поради инфекциозен менингит. След като прекарал в нея седем дни, Ебен написал книгата „Доказателство за рая“, в което разказал за пребиваването си от другата страна.

Ако нашата мислеща субстанция продължава да съществува, след като завърши животът на нейната биологична форма, то нима не може да се допусне, че при определени условия тази субстанция отново може да приема същата форма. Защо? Може би, както в случая с Дон Рипо, за да изкупи своята вина пред загиналите, спасявайки живите.

Случаите на срещи с призраците на Рипо и Лофт на самолетите TriStar на компанията Eastern Air Lines се множили също както и разговорите за тези инциденти. В даден момент президентът на авиокомпанията Eastern Франк Борман (в миналото – астронавт, командащ първата окололунна мисия) официално нарекъл слуховете за срещите с призраците на Лофт и Рипо на самолетите на авиокомпанията „боклук“ и заплашил с уволнение служителите, които ги разпространяват.

Впрочем тези слухове се оказали дори не игла, а щик, който се опитвали да скрият в ръководството на Eastern Air Lines. През 1976 година писателят Джон Фулър публикувал книгата „Призракът на рейс 401“. Eastern възнамерявали да го съдят за клевета, но все пак се въздържали, за да не правят реклама на книгата.

Семейството на Лофт също се опитало да съди Фулър – за използване на името на капитана, за нахлуването в личния им живот и за умишлено причиняване на емоционални разстройства, но искът бил отхвърлен от съда.

През 1977 година излязла посветената на този рейс книга „Катастрофата“, написана от Роб и Сара Елдер, а през 1978 бил заснет и филм с участието на Ким Бейсинджър.

Но още преди началото на тази литературно-холивудска офанзива група медиуми и парапсихолози успяла да осъществи контакт с Дон Рипо и да го убеди да премине в духовния свят, тъй като на земята вече е направил всичко, което е могъл. Рипо първоначално упорствал, но след това се съгласил. След известно време той се явил на медиумите и им благодарил за това, че са му помогнали да вземе правилното решение. Във всеки случай след 1974 година никой и никога повече не видял нито Рипо, нито Лофт.

Вероятно с това би могло да се постави точка в историята за рейс 401, в която храната за скептиците вероятно е не по-малко, отколкото за преразглеждането на нашите традиционни представи за живота и смъртта, ако не бяха две обстоятелства.

Първото – всички страници, в които се съдържало споменаване за срещите на борда с Рипо и Лофт, били премахнати от бордовите дневници. Второ, ръководството на Eastern се разпоредило да се премахнат всички „донорски“ детайли и системи от TriStar, взети от загиналия 310.

И последно. Веднъж призракът на Рипо казал по време на полет на един от командирите, че на TriStar никога повече няма да има катастрофи, „те няма да допуснат това“. Дали наистина заслугата е на Рипо, или не, но до 1980 г. с нито един от самолетите TriStar повече нищо не се случило. Уви, след това – от 1980 до 1982 г. историята на експлоатацията на тези самолети била отбелязана с осем сериозни катастрофи, в които загинали повече от 450 души.

Кой знае, ако никой не беше убеждавал призрака на Рипо да остави този свят, то може би тези катастрофи щяха да се избегнат Този въпрос ни води към друг, по-философски – необходимо ли е да се бърза с премахването на някое явление носещо добро, само защото това явление има необичайна и непонятна за нас форма?

Взгляд, Юрий Караш, чл.-кор. на Руската академия на космонавтиката