Ще оцелее ли Слънчевата система след смъртта на Слънцето?

Смъртта на нашето слънце е необозримо далеч – около 4,5 милиарда години, но все пак някой ден това ще се случи и учените се питат, тогава какво ще стане със Слънчевата система?

Нещо повече, проблемите ще започнат далеч преди самата смърт на Слънцето: Първото нещо, е самото възрастно слънце. Тъй като сливането на водорода продължава вътре в слънцето, резултатът от тази реакция – хелий – се натрупва в ядрото.

С целия отпадъчен продукт наоколо, за Слънцето става по-трудно да изпълни своя „танц“ на синтез. Но вътрешното смазващо тегло на слънчевата атмосфера не се променя, така че за да поддържа баланс, слънцето трябва да повиши температурата на реакциите на синтез, което води до по-гореща сърцевина.

Това означава, че с напредване на възрастта Слънцето ще става все по-ярко. Динозаврите са познавали по-слабо Слънце, отколкото виждаме днес, и само след няколкостотин милиона години Земята ще стане твърде гореща, за да запази живота, какъвто го познаваме днес.

Нашата атмосфера ще се раздели. Океаните ще се изпарят. За известно време Земята ще изглеждаме нещо като Венера, затворена в задушаваща атмосфера на въглероден диоксид. И после ще стане още по-лошо.

В последните етапи на водородния синтез Слънцето ще набъбне и набъбне, ще се изкриви и надуе – и зачерви. Червеното гигантско слънце със сигурност ще погълне Меркурий и Венера. То може или не може да пощади Земята, в зависимост от това колко точно ще набъбне. Ако разширената слънчева атмосфера достигне нашия свят, Земята ще се разтвори за по-малко от ден.

Но дори и разширяването на слънцето да спре за кратко, това няма да помогне на Земята. Екстремните енергии, излъчвани от слънцето, ще бъдат достатъчно интензивни, за да изпарят скалите, не оставяйки след себе си нищо повече от плътното желязно ядро на нашата планета.

Външните планети също няма да се радват на увеличеното излъчване от Слънцето. Пръстените на Сатурн са направени от почти чист воден лед и бъдещото слънце просто ще бъде прекалено горещо, за да оцелеят. Същото важи и за заключените в леда светове, които обикалят около тези гиганти. Европа, Енцелад и всички останали ще загубят ледените си черупки.

Отначало увеличената радиация ще взриви четирите външни планети и ще отнеме атмосферата им, която е също толкова крехка, колкото тази на скалистите планети. Но докато слънцето продължава да набъбва, някои от външните нишки на атмосферата му могат да намерят пътя си към гигантите, пътувайки през гравитационни фунии. Хранейки се с този материал, външните планети могат да станат далеч по-големи.

Но Слънцето все още няма да е приключило. В заключителните си етапи то многократно ще се подува и свива, пулсирайки милиони години. Това не е най-стабилната ситуация, гравитационно погледнато. Слънцето ще изтласка и издърпа външните планети в странни посоки, като потенциално ще ги привлече в смъртоносна прегръдка или ще ги изгони изцяло от системата.

В продължение на няколкостотин милиона години с толкова много топлина и радиация, които се изливат от червеното гигантско слънце, обитаемата зона – районът около звезда, където температурите са точно подходящи за течна вода – ще се измести навън.

Както видяхме по-горе, първоначално луните на външните светове ще се стопят, губейки ледените си черупки и потенциално приютяващи течни водни океани на техните повърхности. В крайна сметка обектите на пояса на Кайпер, включително Плутон и неговите мистериозни приятели, също ще загубят своите ледове. Най-големите могат да се трансформират в мини-Земи, които обикалят около далечно, изкривено червено слънце.

Но в крайна сметка Слънцето ще се откаже от борбата, отдръпвайки външната си атмосфера в поредица от изблици, които оставят след себе си ядрото на звездата: гореща бучка от въглерод и кислород.

Това бяло джудже първоначално ще бъде зашеметяващо горещо, взривявайки рентгеновото лъчение, което може да причини жестоки щети на живота, както го познаваме. Но в рамките на около един милиард години, бялото джудже ще се успокои до по-лесно управляеми температури. Това мрачно бяло джудже ще бъде домакин на нова обитаема зона, но тъй като предишното слънце ще бъде толкова хладно, тази зона би била близо, много по-близо, отколкото Меркурий обикаля около Слънцето днес.

На това разстояние всяка планета (или ядро на планетата) би била уязвима на приливни смущения – красив начин да се каже, че гравитацията на бялото джудже може най-вероятно да разкъса планетата на парченца.

А това може да е най-доброто, което ще се случи.