„Днес се сдобихме с муха. Казва се Даша”, написа преди три дни на страницата си във Facebook Пьотър Свешников.
Само няколко души знаели, че пристигането на „мухата” е предшествано от голяма подготовка. Знаели и мълчали, затаявайки дъх.
Защото когато вярваш, че всичко е решено, се случват непредвидени обстоятелства. Но само не и този път, тъй като покрай Нова година чудесата просто са задължени да се случват.
И чудото се случило: четиримесечното сираче Даша със синдром на Даун се сдобило с майка, баща и по-голямо братче.
А ето, само преди няколко месеца седяхме на масата и Пьотър ми разказваше, че когато с жена му Олга оформяли документите за първото дете, ги попитали не планират ли да вземат още едно дете. Тоест можело да се посочи, че могат да бъдат настойници „в множествено число”. И той отвърнал: „Пишете в множествено число, Бог знае какво може да се случи.” И се случило след половин година.
Всъщност исках да разкажа не за Даша, но и за нея също. На първо място тази история е за Пьотър и съвсем малко – за неговото голямо семейство, към което принадлежа и аз.
„Ти си виновна за всичко, аз отивам.” Отдавна съм свикнала като по-голяма дъщеря и сестра да съм „виновна за всичко” – да ги карам да ядат тиква, да поставям таблетки валериан в сандвичите на малките, за да заспят, а можех да избягам да играя. Но защо, без да понеса товара на моята вина, трябва някъде да ходя?
„Четох в твоята лента, там в последните дни постоянно пишат, че доброволците са се свършили. Ще отида за един ден, пък да видим.” Това беше само преди три години. Оттогава моят по-малък брат Пьотър Свешников, отишъл „само за ден” като доброволец в потушаването на пожар, с присъщата му лека елегантност стана един от най-известните в Москва мъже, занимаващи се с благотворителност. И по-точно – най-известният.
Да пиша за родния си брат, не се оказа толкова просто, колкото ми се струваше. От една страна, какво не знам за него, като се отчита, че той се появи на бял свят, когато аз бях на осем години. От друга, като се вземе под внимание огромната според разбиранията на децата разлика във възрастта, много неща са ми неизвестни – доста по-близки му бяха другите две сестри – Даша и Таня – те са му връстници.
Очарователното рижо-луничаво палаво хлапе беше всеобщ любимец. След това училището, което той, изглежда, не обичаше много, не му пречеше лакомо да поглъща стихове. Таня го научи на това изкуство, когато беше на три години – такава им беше играта. Така си седяха децата едно срещу друго, затова първите си книги моят брат прочете с главата надолу, но улови основния им смисъл – в тях се криеше друг, но интересен живот.
След това малко пънк рок, че кой уважаващ себе си тийнейджър не се увличаше по него през осемдесетте, малко пътешествия на автостоп, работа в една гумаджийница, в такси, в рок групи… и винаги стихове. Отначало чужди, след това започнаха да се появяват негови. В даден момент Пьотър дори направи свой проект – „Психочетене” – декламиране на стихове в музикален съпровод. Записа албум, после още.
Което е важно – Пьотечка, както вкъщи го наричат, през цялото време с благодушно равнодушие се отнасяше към това, че някои членове на семейството му активно се занимаваха с благотворителност. Тоест, ако го помолеха за помощ, никога не отказваше, но и не поемаше сам инициатива. А трябва да признаем, че го молехме доста често – тъй като той единствен в семейството имаше кола. Няколко пъти прекарва стоки в далечни региони в домове за възрастни, в детски домове, а из Москва и областта пътуваше постоянно за нашата неуморна активност.
„Да, аз бях доста пасивен. Нещата се случваха така: звъни прекрасната ни сестра Таня и казва: „Помагай!” Къде да ходя? Ако има желаещи да направят добро дело, нека го направят. Ако някой иска да ходи, пускай го да отиде, а аз не исках да правя добри дела.”
После, само преди три години, имаше пожари. Време за мислене нямаше, просто се включихме в доброволците. Според силите и възможностите си. Координация, събиране на вещи, лекарства, търсене на пожарни вентили, ръкавици, ръкави. И постоянен недостиг на хора за гасене, където по много причини не можеха да отидат всички.
Към края на август „на фронта” останахме съвсем малко. В блога Пожар.ру всеки ден се появяваха молби за помощ и ежедневно броят на желаещите се топеше. Тогава се случи знаменитото позвъняване: оказва се, че той внимателно е следил моята приятелска листа. „Отидох на пожара само за един ден. А там се оказа, че вече няма кой да гаси. Наложи се да остана по-дълго. Нямаше на кого да оставя доброволческия лагер.”
По-нататъшният живот на Пьотър се превърна в непредсказуем калейдоскоп – пътувания в далечни детски поправителни домове със собствена доброволческа група, търсене на деца с Лиза Алерт, помощ за Доктор Лиза, „Старост в радост”, „Писмо до Господ”, „Съзидание”… Понякога той звънеше и казваше, че пътува от точка А към точка Б, че невинаги успява да реагира – Пьотечка стана любим незаменим помощник за всички. А за три години той успя да се превърне в култова личност.
Зная, че той не обича да бъде на показ, питам го, не го ли потиска това, че е станал толкова незаменим? „Потиска ме това, че времето не ми стига. В последно време много рядко ходя в детските домове и много тъгувам за това. Не ми стига времето за тези пътувания и за тези деца. Но просто физически не мога да се разкъсам.”
Времето наистина не стига. Повишената активност в благотворителността даде неочакван резултат, достоен за нашата приказна история – Пьотър си намери жена. Олга – добра, усмихната, уравновесена – мечта за всеки истински мъж, отдавна беше доброволка в няколко проекта. Последното й място на работа е Първи хоспис „Вера Милионщикова”.
„Веднъж разговаряхме с Олга и стигнахме до извода, че не можем да завържем сериозни отношения с човек, който не е свързан с благотворителността, защото ще живеем в различни светове. Можеше да сме в различни фондации – единият да се занимава с деца, другият – с възрастни, но трябва да си помагаме един на друг. А Олга се занимава с това дори повече от мен.”
Те решиха не само да живеят заедно, но веднъж признаха, че искат да осиновят дете – момченцето Альоша на четири години с тежката диагноза мускулна дистрофия тип Дюшен. И поеха опеката върху него, знаейки, че още няма лек срещу тази болест. Тези, които не знаят за болестта на Льоша, никога не биха се досетили за нея. А той изглежда още напълно щастлив и дори прилича вече на своите весели родители. Именно Пьотър и Олга първи откриха „семейната” прилика.
Пьотър и Олга Свешникови с двете си деца. © Михаил Свешников
Ние се запознахме с племенника си, който прие купчината шумни, експресивни роднини с щастлива любов. Тогава Пьотечка каза, че не изключва възможността да осиновят още деца. Че и следващото дете „99% няма да е здраво – здравите имат по-голям шанс да бъдат осиновени”. И призна, че мечтае за момиче със синдром на Даун, но нищо специално няма да прави, за да я намери – „ако дойде, ще дойде”.
И Даша „дойде”. „Как можехме да не я вземем? Щом я видяхме, веднага разбрахме, че е наша, както и Льоша беше абсолютно наш.”
„Наша Даша” е второто осиновено дете в семейството на Пьотър и Олга и осмата внучка на нашите майка и татко. Какво ще се случи по-нататък, никой не знае. Засега не е малко и тази новогодишна приказка.
