Тези хора изглежда, че вече ги няма. „Ходещите мъртъвци” – кои са те?
„В болницата отново и отново им повтарях, че хапчетата няма да помогнат, защото моят мозък е мъртъв. Загубих обоняние и вкус. Не ми беше необходимо да ям, да говоря или да правя нещо. В края на краищата се отправих към гробището, защото бях по-близо от всякога до смъртта.”
Преди девет години Греъм се събудил и установил, че е мъртъв.
Той се намирал във властта на синдрома на Котар. Хората с това рядко разстройство смятат, че самите те или части от тялото им не съществуват.
Колкото до Греъм, той бил сигурен, че мозъкът му е мъртъв и че той сам го е убил, когато, страдайки от тежка депресия, се опитал да се самоубие, като хвърлил във ваната електрически уред.
Осем месеца по-късно той казал на доктора, че мозъкът му е умрял или че в най-добрия случай е заспал. „Трудно беше да се обясни това – казва той. – Чувствах, че мозъка ми го няма. Хапчетата не помагат, понеже нямам мозък. Изпържих го във ваната.”
Опитите на лекарите да се разберат с Греъм с помощта на логиката не довели до нищо. Той говорел, дишал, живеел, но не можел да разбере, че това свидетелства за съществуването и жизнеспособността на неговия мозък. „Това само ме дразнеше. Не знам как може да говориш или да правиш нещо, без да имаш мозък, но доколкото можех да съдя, аз нямах такъв.”
Шашнатите лекари най-накрая го изпратили при Адам Земан, невролог от университета в Екстер (Великобритания), и Стивън Лаурейс от Лиежкия университет (Белгия).
„За първи и единствен път секретарката ми каза: „Това е много важно за вас – да отидете и да поговорите с този човек, защото той ми каза, че е мъртъв”, спомня си Лаурейс.
„Той наистина е необикновен пациент”, казва Земан. Това, в което вярвал, според учения е метафора на отношението му към света – той сякаш се намирал между живота и смъртта, нищо не го трогвало.
Не е известно колко разпространен е синдромът на Котар. В хода на изследвания, резултатите от които били публикувани през 1995 г., от 349 пациенти в психиатричните болници на Хонконг само при двама имало симптоми, напомнящи този синдром. Тъй като днес борбата с депресията е сравнително по-лека и бърза (а синдромът на Котар очевидно се развива именно от нея), специалистите подозират, че това състояние се среща изключително рядко. Повечето академични работи, посветени на синдрома, се ограничават до единични случаи.
Едни умират от глад, като смятат, че не им е необходимо повече да ядат. Други се опитват да се избавят от собственото си тяло с киселина, за да престанат да бъдат „ходещи мъртъвци”.
Греъм бил следен не само от медицински лица, но и от братята си. Той се хранел, но нищо не му носело радост. „Не исках да виждам хора. В това нямаше никакъв смисъл – казва той. – От нищо не получавах удоволствие. Преди боготворях колата си, а сега дори не се приближавах към нея. Всичко, което ме интересуваше, си отиде.”
Дори цигарите, на които се наслаждавал преди, не му давали нищо. „Загубих обоняние, загубих вкус. Няма никакъв смисъл в храната, аз съм мъртъв. Какво да говоря, нямам какво да кажа. Нямам никакви мисли. Всичко е безсмислено.”
Изучаването на мозъка на Греъм с позитронно-емисионна томография (никога преди тази технология не е била прилагана в случаи на синдром на Котар) позволило на Земан и Лаурейс да разберат за какво става въпрос. На значителни области от челната и теменната част метаболитната активност била шокиращо ниска – толкова ниска, че напомняла показанията на човек, намиращ се във вегетативно състояние.
Някои от тези участъци влизат в т.нар. пасивен режим на мозъка (default mode network) – комплексна система от мозъчната дейност, която се смята, че поражда съзнанието и мисленето. Благодарение на тази система си спомняме събития от миналото, осъзнаваме самите себе си, възприемаме мислите и чувствата си, получаваме представа за себе си като субекти на действието.
„Занимавам се с позитронно-емисионна томография вече 15 години и никога не съм срещал човек, който да е бил на крака, да може да общува, но да има подобна аномалия – признава Лаурейс. – Мозъкът му работеше така, сякаш човекът се намира под наркоза или спи. Доколкото ми е известно, това е напълно уникално явление за мозъка на бодърстващия човек.”
Но Земен сочи, че получената картина може да е резултат от приема на антидепресанти. А и във всеки случай е неразумно да се правят прекалено много изводи за изследването на един човек. Освен това ученият смята, че именно този „неправдоподобен” метаболизъм е променил възприятието му към света и към себе си.
„Още много неща не знаем за съзнанието”, подчертава Лаурейс.
За Греъм сканирането на мозъка почти нищо не означавало. „Чувствах се много зле”, казва той. В същото време зъбите му започнали да почерняват, понеже мъртъвците не си мият зъбите.
Той нямал мисли за бъдещето. „Трябваше да се примиря с това, че няма да умра истински. Това беше истински кошмар.” Тогава той решил да отиде на гробището. „Струваше ми се, че там е моето място. Там мога да се приближа до смъртта. Последва ме полиция и ме прибра вкъщи.”
Разстройството му имало и необясними последствия. Някога Греъм имал „красиви космати крака”, но после космите опадали. „Изглеждах като оскубано пиле. Но пък си спестих бръснене.”
Да, той вече е започнал да се шегува. Постепенно психотерапията и медикаментите са подобрили неговото състояние. Греъм вече е способен да живее самостоятелно. Удоволствието от живота се върнало.
„Чувствам се много по-добре и мога да си върша работа из вкъщи – казва той. – Вече не усещам мозъка си мъртъв. Просто понякога светът ми се струва малко странен.”
Променило ли е преживяното отношението му към смъртта? „Не се страхувам от смъртта – признава той. – Но не в този смисъл – имам предвид, че все някога ще умрем. Провървя ми, че съм още жив.”
Източник: NewScientist
