Смъртта има лоша слава. Неизменно неканен гост, който идва прекалено рано. От нея се страхуваме и я ненавиждаме. „Последният враг”, пише за нея Библията.
Но поетите и философите един през друг говорят, че без смъртта нямаше да сме тези, които сме. Мрачната перспектива ни кара да ставаме в зори и ни пробужда за велики дела. Всяка форма е крайна, казват философите, а нещо може да възникне само благодарение на формата. Към този хор напоследък се присъединяват и социалните психолози.
Всичко започва с осъзнаването на нашата смъртност. Както и всички живи същества, ние се борим за оцеляване. За разлика от другите същества, доколкото ни е известно, живеем с осъзнаването на това, че в тази борба сме обречени да загубим. Нашият могъщ мозък, блестящо строящ силогизми, ни говори, че най-лошото задължително ще се случи. Всички ние живеем в сянката на личен апокалипсис.
Наистина това е страшна мисъл, способна да парализира волята. Именно затова толкова много работим над това да я избутаме колкото се може по-далече или да я отменим съвсем. Това безумно противостоене на неизбежното е отговорно за най-великите ни открития.
Най-очевидният резултат е материалният успех. Например земеделието се е появило, за да ни дава храна, а храната ни е нужна, за да живеем. Дрехите и сградите ни топлят, оръжието ни позволява да ловуваме и да се защитаваме, медицината ни лекува, когато боледуваме. Накратко казано, повечето от откритията продължават живота ни.
Дори науката е мотивирана от страха пред смъртта. Бащата на емпиризма Франсис Бейкън е смятал постигането на вечен живот за най-благородната цел на философа. Заради това той е пожертвал своя живот, умирайки от пневмония, от която се разболял по време на експерименти по криоконсервация. Науката е занимание за смъртните – боговете едва ли имат нужда от биохимия.
Независимо от всички усилия перспективата не е стигнала много далече. Мнозина мислители – от Хегел до Хайдегер, са смятали, че в действителност културата и материалната цивилизация са начин да убедим самите себе си в това, че ще живеем след гибелта на тялото. Същата тема през 1973 г. е повдигнал антропологът Ърнест Бекер, чиято книга „Отричането на смъртта” е получила „Пулицър”. Именно неговата работа вдъхновила социалните психолози да търсят емпирични доказателства в подкрепа на философа.
Такива изследователи станали Джеф Грийнбърг от Аризонския университет, Шелдън Соломон от Скидмор колидж и Том Пищинский от Колорадския университет. Те измислили теорията за управление на ужаса, която гласи, че повечето от нашите постъпки и вярвания са обусловени от страха пред смъртта. Изследователите смятат, че ние си изработваме такива възгледи за света, които ни позволяват да се справим с осъзнаването на собствената си смъртност.
Най-ярко това се проявява в религията, защото според учените пред лицето на смъртта хората би трябвало по-често се обръщат към вярата. И наистина е открита подобна тенденция. Входа на експеримент група студенти християни били помолени да оценят личността на двама души. Те били сходни във всички отношения, с изключение на това, че единият бил християнин, а другият – юдей. Участниците от контролната група благосклонно се отнесли и към двамата, а студентите, които предварително попълнили анкета с въпроси за отношението им към смъртта, по-позитивно съдели за християнина.
Този ефект не се ограничавал от религията. Например над 400 изследвания на психолози показват, че почти всички аспекти от нашия светоглед са мотивирани от политиката да се примирим със смъртта. Национализмът например ни позволява да вярваме, че ще живеем вечно в качеството на част от цялото. Г-н Грийнбърг и колегите му изяснили, че американските студенти, на които било напомняно за тяхната смъртност, с особена жар критикували антиамамериканския писател. След това Холи Макгрегър от Аризонския университет показал, че студентите, които били накарани да се замислят за смъртта, не само не одобрявали тези, които оспорвали възгледите им за света, но и били готови на насилие.
Тези предварителни изследвания потвърдили подозренията на Бекер за това, че отрицанието на смъртта е причина за всички злини. Ето какво води до разделението на хората на „наши” и „чужди”, подпомага предразсъдъците и агресията, подхранва войните и тероризма. Например хората, на които било показано как се взривяват самолетите в нюйоркските небостъргачи, често подкрепяли нахлуването в Ирак. Но след това теоретиците по управление на ужаса открили и светли страни на страха пред смъртта.
Например един от най-мощните фактори на човешката култура е желанието да оставиш нещо след себе си. Включително велики произведения на изкуството, твърдят психолозите. За нещо подобно говори още Сократ, като отбелязва, че докато мъжете отчаяно се опитват да увековечат своето име, жените вървят по по-прост път – раждат деца. Действително, в едно от изследванията германците изразявали желание да имат повече деца, когато им напомняли за смъртта, а китайците – готовност да се опълчат срещу правото да имат само едно дете.
Наскоро Кенет Вейл от университета на Мисури и колегите му съставили цял каталог с неща, които ни дава осъзнаването на смъртността. Например стремеж към здравословен начин на живот. Изследователите са установили и тънката граница между осъзнатото и неосъзнатото напомняне за смъртта. В последния случай ние започваме безсмислено да се придържаме към традиционните обществени ценности. И е добре, ако в тези ценности не влиза агресивната разправа с наши съседи.
Съзнателното напомняне за смъртта, от друга страна, стимулира по-обмислена преоценка на житейските възгледи. Колкото повече съзерцаваме собствената си смъртност, толкова по-активно отхвърляме натрапените отвън ценности от рода на богатство и слава, като концентрираме вниманието си върху развитието на личността.
А съдейки по това, което се случва по света, очевидно недостатъчно мислим за смъртта.
Източник: NewScientist
