Начинът, по който средновековната Венецианска република се е борила с пандемията от чума през XIV век, може да послужи като урок за борба с множество днешни заплахи.
За такива се смятат изменението на климата, тероризмът, заболяванията, характеризиращи се с висока вирулентност или резистентност към лекарствени средства, например вируса ебола.
До този извод е стигнал изследователят Игор Линков от Центъра за инженерни изследвания и разработки към Армията на САЩ. Статията на американския учен и неговите съавтори е публикувана в сп. Environment Systems and Decisions.
През XIV век Венеция е била гъстонаселен център, където се събирали множество търговски пътища на Средиземноморието. През 1347 г. градът станал един от центровете на чумната пандемия.
Първоначално жителите на града се опитали да се борят с това, което те наричали божествено наказание или дело на тъмните сили (например вампири), с традиционни средства – молитва и други ритуални действия. Но в края на краищата започнали да използват това, което в съвременната терминология се нарича управление за устойчивост.
Вместо директно да се насочат към лошо разбираната опасност, властите се съсредоточили върху управлението на движението на населението, социалните връзки и започнали събиране на данни за града като за система.
Действията на венецианските чиновници включвали мерки по създаване на системи за инспекция, лазарети (карантинни пунктове) на близките острови, както и например въвеждане на защитни дрехи.
Независимо че тези действия били предприети прекалено късно, за да се спрат първите негативни последствия от разпространението на заболяването в средата на XIV век, основите, заложени по това време, помогнали на Венеция през следващите столетия успешно да се бори с пристъпите на болестта и да изпитва едва единични изблици на чума.
В същото време в други части на Южна Европа опустошителните епидемии върлували със завидна честота.
Линков и колегите му смятат, че от опита на средновековна Венеция може да се извлече много и за борбата с вируса ебола, който сега върлува в Западна Африка. Но в сегашната ситуация в Африка икономическите и културните фактори затрудняват управлението на рисковете.
Макар че ще се изисква значително време, за да се изменят дълбоко вкоренените местни традиции, които допринасят за разпространението на ебола в региона, експертите в областта на здравеопазването и лидерите на страните биха могли още сега да започнат да действат, поддържайки други части на системата, които са способни да реагират на повторно възникване на заболяването.
Управлението на устойчивостта се занимава с възможностите на сложните системи – такива като градове или общини – да се подготвят, преживеят, възстановят или да се адаптират към неочаквани заплахи.
„Управлението на устойчивостта може да стане ръководство за борба с днешната епидемия от ебола в Африка, както и с други заплахи – като ръст на населението, негативни последствия от климатичните промени.
Подобно на това как властите на Венеция са действали в миналото, постигайки устойчивост на ниво система, този подход може да стане и начин за борба с неизвестни преди заплахи, които все по-често възникват пред нас“, заключава Линков.
