Преди осем години Карл Макдорман се задържал до късно в университета на Осака и около 1 часа през нощта получил факс от колеги с есе на японски, написано в края на 70-те години на ХХ век.
Тъй като Макдорман се занимавал със създаването на свръхреалистични андроиди, четенето се оказало необикновено любопитно. Авторът твърдял, че хората се страхуват от изкуствени същества, които прекалено много приличат на човека. Този феномен е известен като „тайнствената (зловещата) долина” (uncanny valley).
Макдорман и приятелите му набързо превели текста на английски, като смятали, че той няма да излезе извън пределите на кръга специалисти по робототехника. Но терминът се промъкнал сред народа. Например с негова помощ журналистите започнали да обясняват непопулярността на филма „Полярен експрес” и човекоподобните роботи. Ако би могло да се намери обяснение на този ефект, Холивуд и робототехниката биха могли да заработват милиони долари. Но когато изследователите започнали да изучават явлението, позовавайки се на работата на самия Макдорман, нищо не се получило. Психологическият механизъм на „тайнствената долина” си останал неразкрит и до днес.
Есето е написано от японския инженер Масахиро Мори и се нарича „Букими но тани” – „Долина на ужаса”. Преди Макдорман малцина извън пределите на Япония знаели за тази теория.
Първата работа на самия Макдорман на тази тема е посветена на идеята, предложена от Мори – ние се чувстваме неуютно, защото роботите, приличащи на хора, изглеждат мъртви и така ни напомнят за нашата собствена смъртност. За проверка на тази хипотеза Макдорман се възползва от т.нар. теория за управление на страха, която твърди, че в основата на нашето поведение в значителна степен лежи напомнянето за смъртта – например то ни кара по-решително да се задържаме за своите убеждения, включително религиозни.
Макдорман провел анкета с философски въпроси сред доброволци, след като им показал снимки с човекоподобни роботи. Участниците, които виждали роботите, по-ревностно защитавали възгледите си за света, тоест андроидите наистина напомняли на хората за смъртта.
Но очевидно това обяснение не е достатъчно. Надгробният камък също ни напомня, че сме смъртни, но не предизвиква свръхестествен страх. Затова скоро се появили нови теории. Едни изследователи се опитвали да се доберат до еволюционните корени на това чувство – ето, нашите предци също са се старали да не се чифтосват с непривлекателни партньори. Други твърдели, че посредством отвращението ние се защитаваме от патогени. Кристиан Кейсерс от университета на Грьонинген (Холандия) предложил идеята, че човекоподобното същество ни изглежда болно, а тъй като то много прилича на нас, то голяма е вероятността да прихванем нещо от него.
Разбира се, и едната, и другата хипотеза не издържали на критиката. Наоколо има много отвратителни и несимпатични неща, но те не предизвикват у нас конкретното необяснимо чувство с тази „зловеща долина”. Например прекрасно ни е известно, че човек, който киха в метрото, е способен да ни зарази, но ние не изпитваме свръхестествен страх, когато се спускаме по ескалатора.
Известно просветляване се появило едва през 2007 г., когато Тери Шаминад от Института за напреднали телекомуникационни изследвания (Япония) и колегите му надникнали в мозъка на хора, наблюдаващи генерирани от компютър човекоподобни персонажи. Колкото повече обектът напомнял човека, толкова по-силна била активността в тази част от мозъка, която отговаря за способността за разбиране на психическото състояние на друг човек, играеща важна роля в емпатията.
Колкото по-силно роботът или компютърният персонаж прилича на човека, толкова повече ни харесва, но само до определен момент.
В когнитивната неврология емпатията често се подразделя на три категории – познавателна, двигателна и емоционална. Познавателната (когнитивната) е способността да разбереш чуждата гледна точка, да разбереш защо другият човек постъпва по един или друг начин. Двигателната емпатия е способността да се имитират движенията (мимика, поза), а емоционалната е най-общо това, което ние наричаме съчувствие, способност да чувстваме това, което чувстват и другите. И Макдорман свежда въпроса до това коя емпатия се потиска при „зловещата долина”.
През 2011 г Айше Сайгин из Калифорнийския университет в Сан Диего (САЩ) и колегите й провели подобен експеримент. На доброволци, лежащи в томограф, били показвани клипове, в които механични роботи, хора и човекоподобни роботи (за които предварително е известно, че предизвикват въпросния страх) извършвали едни и същи движения. При вида на реалистичен андроид значително се увеличавала активността в зрителните и двигателните центрове на мозъчната кора. Вероятно мозъкът се напрягал допълнително, за да свърже движенията на робота с външния му вид.
Предполага се, че в моторните зони на кората се намират огледални неврони, които са ангажирани с конкретни задачи и са способни да се активират, когато виждаме как някой друг изпълнява аналогични задания. И има сведения, че тези неврони се задействат при емпатията (тази хипотеза се оспорва). Възможно е зловещото чувство да се предизвиква системата, която е свързана със способността да чувстваш това, което чувства и другият. Външният вид на човекоподобен робот или нарисуван компютърен персонаж в първата минута говори за това, че това е човек, но в следващия момент движенията му ни се струват фалшиви. Точно тогава възниква и страхът.
Макдорман сега работи в Университета на щата Индиана (САЩ) и показва на доброволци клипове с роботи, компютърни персонажи и хора в различни ситуации – от безобидни до опасни. След това зрителите оценяват степента на щастие и нещастие на героите в клиповете. Оказва се, че най-трудно е да се определи емоционалното състояние на персонажите, попадащи в „зловещата долина”. Очевидно това означава, че в дадения случай емпатията се потиска. Тоест на когнитивно и моторно ниво всичко е нормално, но не може да се появи съчувствие към такива персонажи.
Към любопитен и много подобен резултат са стигнали психолозите от Кърт Грей при университета на Северна Каролина и Даниел Вегнер от Харвард (САЩ), които изяснили, че от всички потенциални функции на компютрите най-голям страх в хората предизвиква възможността на роботите на бъдещето да чувстват нашите емоции. Навярно, заключават изследователите, в човекоподобните роботи ние виждаме сянката на човешкия ум, в която никога няма да проникнем. С други думи, нещата не опират само в способностите ни да съчувстваме на зловещите роботи и компютърните персонажи, но и в това, че ние не можем, а те могат.
Съчувствието предполага, че този, на когото съпреживяваме, притежава собствено „аз”. Следователно, докато осъзнаем, че пред нас е робот или виртуален персонаж, а не човек, няма да можем да излезем от „зловещата долина”, дори ако някога се появят роботи, напълно идентични външно на човека.
Възможно е Мори да е разбирал прекрасно всичко това. В едно интервю го попитали вярва ли, че човечеството някога ще се научи да създава роботи, които са отвъд „зловещата долина”.
„А защо?”, отговорил той.
Източник: NewScientist
