Тайните на Ултима Туле започват да се разкриват

Светът наблюдаваше с интерес по-рано тази година, когато космическият кораб на НАСА New Horizons направи историческа среща. Той прелетя покрай обект, наречен 2014 MU69 – или Ултима Туле (Ultima Thule) – най-отдалеченият единичен обект в Слънчевата система.

Вече знаем как изглежда. Знаем, че има малко странна форма. Но сега учените анализираха данните и детайлизираха тези първи наблюдения в ново научно изследване.

MU69 е на невъобразимо далечно разстояние от Слънцето – средно разстоянието му до нашата звезда е 6.7 милиарда километра, а орбиталният му период е от 293 години.

New Horizons стартира през януари 2006 г., което означава, че му бяха необходими 13 години, за да стигне до мястото, където се намира Ултима Туле в пояса на Кайпер.

Но тази позиция е важна. Ултима Туле не е само някакъв странен самотен обект, който се лута в студа и тъмнината в края на Слънчевата система.

На това разстояние от Слънцето се смята, че обектите със стабилна орбита, като Ултима Туле са останали почти непроменени от създаването на Слънчевата система. Не много слънчева радиация прониква в тези далечни места, така че обектите са по-малко засегнати от действието на топлината. В този смисъл Ултима Туле е като капсула на времето, която може да ни каже за условията в Слънчевата система по времето, когато Земята все още се е формирала.

Но също така е много странно – два обекта, прилепнали във форма наподобяваща снежен човек, но също така и малко сплескани, като палачинки.

„Никъде в Слънчевата система не сме виждали нищо подобно“, заяви по-рано тази година главният изследовател на New Horizons Алън Стърн от Southwest Research Institute.

Данните, изпратени от New Horizons, разкриват, че обектът е в съответствие с идеите ни за формиране на планетите в Слънчевата система.

Смята се, че когато протопланетен диск от прах и газ обикаля около новородена звезда, парчета материя започват да се слепват, държани заедно от електростатични сили. Тъй като те стават все по-големи и по-големи, тяхната гравитация също става по-силна, което от своя страна привлича все повече и повече парчета.

Ултима Туле е в пояса на Кайпер, пръстен с обекти обикалящи във външната Слънчева система, остатък от протопланетния диск. Изследователите смятат, че две от парчетата скали са се врязали едно в друго докато двете части са се събрали след сблъсъка.

„Това съвпада с общите идеи за началото на нашата Слънчева система“, заявява изследователят от New Horizons Уилям Маккинън от Вашингтонския университет в Сейнт Луис.

„Голяма част от орбиталния импулс на двоичния модул на Ултима Туле трябва да е изчезнал, за да се съберат двете части по този начин. Но все още не знаем какви процеси са най-важни, за да се случи това.“

Това, което учените установиха е, че въртенето и орбитата на Ултима Туле вероятно не са се променили след сливането. Кратерът на въздействието върху повърхността на обекта е минимален, и въпреки че са идентифицирани отделни геоложки характеристики, неговият цвят и състав е приблизително еднакъв.

Около Ултима Туле няма никакви луни, пръстени, преходна атмосфера, нито емисии на газ или прах – нищо, което да показва сравнително скорошно смущение. Това е много спокоен обект, което означава, че вероятно е влязъл в контакт с много малко други обекти след сливането, ако изобщо има такива.

Все още не е известно какво му дава червеникавия цвят – това могат да бъдат органични макромолекули, получени от разграждането на по-простите чрез облъчване, или може да бъде причинено от силикатите, измъкнати от пространството, въпреки че няма директни доказателства за наличието на силикати върху Ултима Туле.

Но има още много данни, които трябва да се анализират. New Horizons е на повече от шест светлинни часа от Земята, като предава данните с много ниска скорост. Тя беше само 2000 бита в секунда след като сондата премина през Плутон през 2015 година. Сега скоростта е още по-ниска.

Изводите от това изследване се основават само на първите 10 процента от данните, събрани от New Horizons, като се очаква, анализът на останалите данни да приключи през 2020 година.

Изследването е публикувано в списание Science.