Тежкото детство на фюрера: Алоис Хитлер

Известният психолог и писателка Алис Милър анализира взаимоотношенията на малкия Адолф Хитлер с родителите му в опит да открие в детството обяснение на нечовешката жестокост на фюрера.

Веднага правим уговорка – Алис Милър не оправдава ужасите на Третия райх с жестокото отношение на родителите с бъдещия диктатор. Като психолог нея я интересуват фактите.

Като специалист с 20-годишен опит психотерапевтична работа тя е убедена, че всяко насилие на възрастния престъпник има корени в детството.

Мнозина може да не се съгласят с гледната точка за „оправдаване“ на невероятните престъпления, но психолозите са наясно – в нашата психика нищо не възниква от нищото, още повече ако става дума за злодеяния от такъв мащаб.

Както е известно, и за това има определени документални факти, бащата на бъдещия фюрер – Алоис Хитлер – е бил подозиран, че в жилите му тече ненавистната за всички нацисти еврейска кръв. Умишлено няма да се спираме на всички исторически подробности за произхода на бащата на Хитлер, тъй като те не влизат в задачата на тази статия. Ще споменем само някои факти.

Ето какво пише за произхода на Алоиз Хитлер немският историк и специалист по нацистка история Йоахим Фест в книгата си „Лицето на Третия райх“:

„Бащата на Хитлер е бил незаконно дете на готвачка на име Шикългрубер от Леондинг, близо до Линц, която работила в къща в Грац… Готвачката, баба на Адолф Хитлер, по време на раждането му работела за еврейско семейство с фамилията Франкенбергер. И този Франкенбергер – това се случило в 30-те години на XIX век – платил на Шикългрубер за своя син, който тогава бил на около деветнадесет години, издръжка…

Освен това в продължение на няколко години между Франкенбергер и бабата на Хитлер имало кореспонденция, чието съдържание е мълчаливо признание на двете страни, че детето на Шикългрубер е заченато при такова стечение на обстоятелствата, което задължава Франкенбергер да ѝ плати издръжка.“

Малко е вероятно, че тези факти – известни на всички в селото, не са били известни на порасналия син на готвачката – Алоис. Но независимо от това били ли са те слухове, или истина, над бъдещия баща на диктатора висяло четворно безчестие – той бил беден, бил незаконороден, бил разделен от майка си на петгодишна възраст, в жилите му течала еврейска кръв (което тогава означавало позор и изолация).

Ясно е, че дори ако последната точка е била само слух, то това изобщо не спасявало ситуацията, тъй като трите първи точки оставали безспорни. Факт е, че Алоис на 45 години сменя фамилията си, с всички последвали сериозни трудности и спънки, които се описват от Фест. Според Алис Милър тези факти свидетелстват за това колко важен и конфликтен е бил за него въпросът за произхода му.

Алоис цял живот ще се защитава от гнета на този позор с помощта на своите успехи, чиновническата кариера, униформата си, помпозните маниери и невероятно суровото отношение със собствената си жена и децата си, сред които и синът му Адолф.

Далеч не всички историци впрочем са убедени, че Алоис Хитлер редовно е биел малкия си син – Адолф, или по друг начин е издевателствал над него. Подобни съмнения в книгата си „Младостта на Хитлер“ изказва например историкът Франц Йетцингер.

„Той (Йетцингер) твърди, че Хитлер „определено“ не е бил „бито дете“ и че „своенравното и упорито момче напълно заслужавало“ шамари – пише Алис Милър в книгата си „Възпитание, насилие и разкаяние“. – Или „неговият баща е бил човек с доста (!) прогресивни убеждения.“

Като психолог Алис Милър справедливо отбелязва, че Йетцингер е попаднал под присъщото за хората като цяло влияние на така наречената черна педагогика, която оправдава жестокото отношение с децата (например бой) с възпитателна цел.

По време на детството на Хитлер в Германия тези възпитателни възгледи били още по-безспорни. Така се „възпитавали“ много деца, но на подобна жестокост, която се паднала на децата на Алоис, както и на неговата жена, са били подлагани далеч не всички.

Известният американски историк и публицист Джон Толанд в книгата си „Адолф Хитлер“ пише: Веднъж, когато бунтарските настроения били особено силни в него, Адолф решил да избяга от вкъщи. Алоис разбрал за тези планове и затворил момчето на тавана. Цяла нощ Адолф се опитвал да се промъкне през отвора на прозорец. Той бил прекалено тесен, затова той свалил дрехите си.

В този момент чул по стълбите стъпките на баща си и в бързината скочил назад, като прикрил голотата си с покривката на масата… Баща му се изсмял и повикал Клара. Тези подигравки причинили на Адолф повече болка, отколкото всеки друг възможен изход от събитията и както признал пред Елена Ханфщенгъл, „дълго не могъл да забрави този случай“.

След много години разказал на една от секретарките си, че прочел в приключенски роман, че умението търпеливо да криеш болката си е признак на мъжество. Затова „аз реших, че няма да издам нито звук следващия път, когато баща ми ме бие. И когато този случай дойде – до днес помня изплашената си майка, стояща на вратата – аз мълчаливо броях ударите. Майка ми мислеше, че съм полудял, когато, сияещ от гордост, аз казах: „Баща ми ме удари тридесет и два пъти!“

Този и други документирани епизоди от живота на Адолф Хитлер създават впечатлението, че периодично биейки своя син, Алоис е давал израз на сляпата си ярост, предизвикана от унижението, което самият той е изпитвал в детството. „Очевидно той е имал натрапчив стремеж да отмъсти за своите унижения и страданията си именно на това свое дете“, пише Милър.

Уви, много хора трудно разбират, че жестокостта в този свят обикновено се стоварва върху невинните. Много често жертви на такова насилие стават деца. При това насилието към тях, както беше казано, често се оправдава с „възпитателния“ процес. Това е норма в нашия живот – много родители учат на това децата си, като ги бият. Когато пораснат, повечето от тях започват да идеализират своите бащи и майки и да оправдават тези побои, подигравки и откровени издевателства с това, че „родителите са им желали само доброто“.

По подобни причини историците толкова охотно приписват на малкия Адолф всевъзможни грехове, особено мързел, инат и лъжливост. „Но нима детето се ражда лъжец? – пита Алис Милър. – И нима лъжата не се явява единственият начин да оцелееш, когато имаш такъв баща, и да съхраниш останките от своето достойнство? Понякога лъжата и слабите оценки в училище стават единственото средство за скритото развитие на островчето на независимост у човека, който се намира в пълната власт на ръцете на друг.“

Биографът Рудолф Олден описва бащата на Хитлер така: „Той никога не е бил в добри отношения с хората, които са го заобикаляли. Затова в собствения си дом е установил семейна диктатура. Жена му го е гледала от горе на долу и децата му постоянно са усещали върху себе си твърдата му ръка. Той не е приемал и е малтретирал Адолф. Ако старият подофицер искал момчето да иде при него, той подсвирвал с два пръста.“

„Образът на мъжа, викащ детето си с подсвирване, като куче, толкова напомня описанията на концентрационните лагери, че няма нищо чудно в това, че съвременните биографи са склонни да смаляват жестокостта на бащата, като отбелязват, че в ония времена в побоите нямало нищо необичайно, или дори привеждат по-сложни аргументи срещу „очернянето“ на бащата, както това прави Йетцингер – пише Алис Милър. – Печално е, че именно изследванията на Йетцингер са станали важен източник за следващите биографи, но неговите психологически възгледи са били далече от тези на Алоис.“

Във всички действия на Хитлер на световната арена Алис Милър вижда „отиграване“ на отношенията с неговия баща. За Хитлер, както и за много други съвременни обикновени хора е било много трудно да ненавиждат своя баща или майка (за техните реални злодеяния), затова той е започнал да ненавижда евреите.

Евреите, както е известно, винаги са били гонен народ, ненавистта към тях в различните епохи е била едва ли не законна – тя е била безопасна от гледна точка на собствения „морал“ и общественото мнение ненавист

„Евреите не са обичани не защото са някакви особени хора или правят нещо особено. Всичко това може да се наблюдава и при други народи – продължава Милър. – Евреите са ненавиждани, защото хората имат потребност да излеят потиснатата ненавист, и те се стремят да узаконят тази потребност. Еврейският народ е особено подходящ за тази цел… Чрез въздействието на несъзнателните си натрапчиви повторения Хитлер по същество е успял да пренесе травмата на своя живот в семейството си върху цялата немска нация.

Въвеждането на расова дискриминация задължавало всеки гражданин да проследи родословието си до трето коляно с всички произтичащи от това последствия. Инквизицията например е преследвала евреите като иноверци, но им давала шанс да оцелеят, ако приемели кръщение. Но в Третия райх нито лоялното поведение, нито заслугите, нито успехите помагали на някого – те били обречени само заради своя произход – отначало на унижение, а след това – на смърт. Не е ли това отражение на съдбата на самия Хитлер?“

Бащата на фюрера, независимо от всичките си усилия, така и не успял с всичките си успехи в кариерата да изчисти „опетненото“ си минало, точно както впоследствие на евреите било забранено да свалят звездата на Давид. Заедно с това расовата дискриминация повтаряла драмата от детството на самия Хитлер – малкият Адолф, както и всеки евреин при нацисткия режим, не е могъл да се скрие от побоя на баща си при никакви обстоятелства. А побоите били предизвикани не от лошото поведение на Адолф, а от това, че баща му просто не е бил „в настроение“.

„Именно такива бащи могат да извадят спящото дете от постелята, ако не могат да се справят със своите настроения (възможно, усещайки своето нищожество и неувереност в някоя специална ситуация) и да го набият, за да възстановят нарцистичното си равновесие… Може да не се съмняваме в това, че малкият Адолф е бит постоянно; каквото и да правел, ежедневният бой не му се разминавал. Всичко, което можел да направи, е да отрича своята болка, тоест, с други думи – да отрича себе си и да се идентифицира с агресора (баща му). Никой не е могъл да му помогне, дори майка му, тъй като нейното застъпничество е било опасност и за нея, тъй като и нея също са я били“, пише психологът.

Същата заплаха от неизбежно унижение, както е известно, е очаквала всеки евреин. Последният просто можел да си върви по улицата, към него да се приближи човек с превръзка на щюрмер на ръкава и да прави с него всичко, което си поиска – всичко, което в този момент му подсказвала фантазията, и да го унижава колкото си иска.

Ако евреинът започнел да се съпротивлява, щюрмерът имал право да го пребие до смърт. Навремето, когато на 11-годишна възраст Хитлер, неиздържал терора на баща си, искал да избяга, го пребили почти до смърт само заради едната мисъл за бягство. Нима не е повторение съдбата на евреите в Третия райх?

Желанието да поставиш на колене целия свят, желанието за почести, практически неограничената власт, която е имал – не е ли повторение на съдбата на малкия Адолф Шикългрубер?

Мнозина справедливо ще кажат – в подобни условия са израснали хиляди и дори стотици хиляди деца, но никое от тях не се е превърнало в Хитлер.

Безспорно възпитанието на Адолф се е наложило върху личностните му особености – силният природен темперамент, стремежът към лидерство, чувствителността към унижения и т.н. Безспорно не за всеки обстоятелствата на строежа на кариерата са се стекли именно по такъв начин, както при иконата на нацистите. Безспорно няма две еднакви съдби, както и двама еднакви хора. И Хитлер, независимо от всичко, не заслужава никакво оправдание. Но все пак може да се обяснят нечовешките му постъпки.

Следващия път ще ви разкажем за мнението на Алис Милър за взаимоотношенията на Хитлер с майка му – Клара.