Нова теория обяснява странностите в ландшафта на Сатурнианската луна Титан. Неин автор е астрономът Катрин Нейш от Флоридския технологичен институт (САЩ).
Не може да се каже, че Титан досега не е удивлявал изследователите. Независимо от плътната атмосфера, спътникът носи върху себе си следи от ударни кратери – основно на екватора.
Там са разположени огромни дюни, буквално изпъстрени със следи от падане на небесни тела. А в полярните области кратерите са много малко, затова пък има много морета и езера от течни газове от рода на метан и етан. Между тези области лежат обширни равнини с „умерени ширини”.
Астрономите си задали въпроса, защо кратери няма извън екваториалните зони. Ясно е, че падането в етаново езеро или море не оставя следи. Дори ако ударен кратер се е образувал на дъното,той бързо се запълва от утаечните отлагания.
Но как стои въпросът с твърдите полярни области около „водите” на Титан? Нейш и колегите й смятат, че районите около въглеводородните морета са повече „блата”, отколкото твърда повърхност – тоест местност, където течността се намира близо до повърхността, но покрита със слой, създаващ видимост за твърда суша. Мощен удар на такова място ще доведе не толкова до формиране на кратер, колкото до потъване на небесното тяло в „блатото” с последващо запълване на следата с течност, а след това и маскиращо покритие, типично за тамошните блата.
Но такава доста стройна хипотеза има един недостатък – как да се провери тя? Титан засега се изследва само дистанционно и няма планове с твърдо финансиране за изпращане на планетоход. Впрочем „блатната” аналогия помага в решаването на въпроса за наблюдателните средства. Всъщност на Земята блатата рядко се качват високо в планините – вероятно това е справедливо и за Титан?
Ако това е така, то на височините на Сатурнианската луна следите от ударни кратери трябва да се виждат дори в районите, където почти няма такива обозначения, разсъждават учените.
Макар че Титан е обвит в плътна атмосфера и облачност, радарната карта, създадена от „Касини” за години наблюдения, позволила да се изпитат догадките върху жив топографски материал. Като анализирали такива карти, учените стигнали до извода, че честотата на срещане на такива кратери на големи височини по цялата повърхност на Титан наистина е по-висока.
Но по цялото небесно тяло кратерите на единица площ били съществено по-малко. Опитите да се получи такова разпределение с помощта на моделиране, като се въведат параметрите на ерозията (ликвидиращи следите от кратери) или заличаването на следите от изригването на криовулкани, не показали съвпадение с реалната картина, запечатана от „Касини”.
Присъствието на течен „етаноносен слой” във високите ширини на Титан наистина изглежда единственото удовлетворително обяснение на неговата топография в такива райони. Освен това слоят може да обясни и друга сериозна загадка на луната на Сатурн. В атмосферата на Титан има метан – газ, който не би трябвало да съществува там, но е наличен, макар че слънчевото излъчване просто трябва да го е ликвидирало за стотици години.
Откъде се взема този метан, е отделен и сложен въпрос, но има и не по-малко загадъчен проблем – къде се дява? При ултравиолетовото разлагане от метана се образува течен етан. Не може да се каже, че го няма. Но при всички изчисления Титан би трябвало да има много етан – толкова, че спътникът трябва да е покрит с глобален етанов океан, с дълбочина поне сто метра.
Но спускаемият апарат от мисията „Касини-Хюйгенс” не е открил етанов океан – само мрежа от морета и езера. Къде е етанът? Моделът на Катрин Нейш решава този въпрос по напълно естествен начин – етанът се натрупва в дълбоките хоризонти и никога не се появява на повърхността.
Отчет за изследването е публикуван в сп. Icarus.
Източник: NewScientist
