Учени искат да създадат нова вселена в лаборатория и вероятно биха могли …

Не се случва често физици да бъдат упреквани за рисковано чувство за хумор в академичните статии, които публикуват, но през 1991 г. точно това се случва с космолога Андрей Линде от Университета Станфорд. Той публикува статия озаглавена „Трудното изкуство за създаване на вселена“ в списанието  Nuclear Physics B. В нея той подчертава възможността за създаване на вселена в лаборатория: изцяло нов космос, който може някой ден да развие собствена звездна система с планети и интелигентен живот. Към края на статия Линде прави (макар и с извинителен тон) предположението, че нашата Вселена може да е била „събрана“ от извънземен „физик хакер“. Рецензентите на статията се противопоставят на тази „мръсна шега“, религиозните се обиждат, че науката се опитва да си припише Сътворението и да го отнеме от ръцете на Бог. Тогава Линде сменя заглавието на статията, но продължава да се придържа над линия, че Вселената може да е създадена от извънземен учен. „Не съм толкова сигурен, че това е шега“, ми каза той.

Четвърт век по-късно идеята за създаване на вселена или „космогенезис“ изглежда по-малко комична от когато и да било. Аз съм пътувал по целия свят и съм разговарял с физици, които приемат тази концепция напълно сериозно и които дори са нахвърляли грубия чертеж за това, как един ден човечеството може да го постигне. Рецензентите на Линде може да са били прави да се тревожат, но са задавали грешните въпроси. Въпросът не е кой може да се обиди от идеята за космогенезис, а какво би станало ако това е наистина възможно. Как ще се справим с теологичните усложнения? Къде ще е моралната отговорност, ако грешните хора влязат в ролята на космически създатели?

Теоретичните физици от години се занимават с подобни въпроси като част от техните съображения за това как нашата Вселена е стартирала. През 80-те години космологът Алекс Виленкин от Университета Тъфтс в Масачузетс предлага хипотеза за механизма, по който законите на квантовата механика биха могли да генерират раздуваща се вселена от състояние, в което няма време, няма пространство и няма материя. Има установен принцип в квантовата теория, че двойки частици могат спонтанно да изскочат от празно пространство. Виленкин развива тази идея стъпка напред, твърдейки, че квантовите правила биха позволили и малък пространствен балон да се появи от нищото и този импулс да доведе до надуването му до астрономически мащаби. Нашият космос може да е бил „вкаран в битието“ единствено от законите на физиката. За Виленкин този резултат слага края на въпроса какво е имало преди Големия взрив: нищо. Много космолози са постигнали мир с идеята за вселена без спусък, без първичен причинител, божествен или друг.

В другия край на философския спектър се срещнах с Дон Пейдж, физик и християнин евангелист от Университета Алберта в Канада, известен със съвместната си работа със Стивън Хокинг по естеството на черните дупки. За Пейдж основната точка е, че Бог е създал Вселената  ex nihilo- от абсолютно нищо. Това, което Линде си представя като космогенезис от друга страна, предполага физици да „приготвят“ космос във високотехнологична лаборатория, използвайки много по-мощен братовчед на големия адронен колайдер край Женева. Предполага се и наличието на „семенна“ частица, наречена „монопол“ (за чието съществуване има хипотеза в някои физични модели, но все още не е открита).

Идеята е, че ако можем да придадем достатъчно енергия на монопол, той ще започне да се раздува. Но вместо да расте на големина вътре в нашата вселена, растящият монопол ще задържи време-пространство вътре в акселерацията и ще създаде тунел червеева дупка, която води до отделен регион на пространството. От нашата лаборатория ние ще можем да видим само входа на червеевата дупка, портал, който води до бързо разширяваща се бебе – вселена, която сме създали. (Видеото, илюстриращо този процес дава още малко детайли).

Нямаме причина да вярваме, че дори най-напреднали хакери във физиката биха могли да създадат космос от нищото, казва Пейдж. Концепцията на Линде за космогенезис, колкото и да е дръзка, е все още фундаментално технологична. По тази причина Пейдж не вижда заплаха за вярата си. На този първи етап тогава космогенезата не би трябвало да разстройва  съществуващите теологични възгледи.

Жонглирайки с проблема, започнах да се питам: Какви биха били последиците за хората дори от самото обмисляне на идеята един ден да сътворят вселена, която може да се насели с интелигентен живот? Както дискутирам в книгата си „Голям взрив в малка стая“ (A Big Bang in a Little Room 2017) настоящата теория предполага, че веднъж създали нова вселена, ние ще имаме много малки възможности да контролираме нейната еволюция или потенциалното страдание на които и да било от нейните жители. Няма ли това да ни превърне в безотговорни и безразсъдни божества? Зададох този въпрос на Едуардо Гуенделман, физик от Университета Бен Гурион в Израел, който е един от архитектите на модела за космогенезата от 80-те години.

Сега Гуенделман продължава да се занимава с изследвания, които са свързани със създаването на бебе-вселена. Останах изненадан, че моралните въпроси не му причиниха никакъв дискомфорт. Гуенделман гледа на учените, които разсъждават върху отговорността си, като на родители, които се чудят дали да имат деца, знаейки, че ще ги дарят с живот, пълен както с радост, така и с болка.

Други физици обаче са по-разтревожени. Нобоюки Сакай от Университета Ямагучи в Япония, един от теоретиците, които предполагат, че монополът може да послужи като „семка“ за бебе-вселената, казва че космогенезата е „трънлив въпрос“, за който трябва да се тревожим като общество в бъдеще. Той обаче е освободен от всякакви етични съображения днес. Въпреки че работи върху изчисленията, които биха позволили космогенезис, подчертава ще минат десетилетия, докато подобен експеримент стане възможен. Етичните опасения могат да почакат.

Много от физиците, с които разговарях, не искаха да се впускат в такива философски разсъждения. Затова се обърнах към философ – Андреас Сандберг от Университета Оксфорд, който работи върху моралните усложнения от създаването на изкуствен съзнателен живот в компютърни симулации. Той твърди, че разпространението на интелигентния живот, независимо от формата му, може да се приеме като нещо, което има присъща стойност. В такъв случай космогенезата може да е морално задължение.

Като гледам назад към многобройните разговори, които проведох с учени и философи по тази тема стигнах до заключението, че редакторите на  Nuclear Physics B са направили лоша услуга както на физиката, така и на теологията. Техният малък акт на цензура е послужил единствено за избягване на важна дискусия. Истинската опасност е в създаването на враждебност между двете страни, която пречи на учените да говорят честно за етичните и религиозните последици от тяхната работа без да се опасяват от професионална репресия или подигравки.

Няма да създадем скоро бебе-вселена, но учените от всички сфери на изследвания трябва да се чувстват свободни да говорят за усложненията, които могат да произтекат от работата им, без да се тревожат, че някой може да се засегне. Космогенезата е екстремен пример, който тества принципа. Паралелни етични въпроси са заложени в по-краткосрочните перспективи около създаване на изкуствен интелект или разработването на нови видове оръжия например. Учените се отдръпват от философията и това е разбираемо, страхуват се да излизат отвъд тяхната зона на комфорт, но нежеланият резултат е, че много от тях мълчат за неща, които наистина имат значение.

Когато напусках кабинета на Линде в Станфорд, след като бяхме прекарали цял ден в разговори за естеството на Бог, космоса и бебе-вселените, той посочи моите бележки и каза тъжно: „Ако искаш да унищожиш репутацията ми, предполагам имаш достатъчно материал“. Това чувство се долавя у редица учени, които срещнах, независимо дали те се идентифицираха като атеисти, агностици, религиозни или нищо от изброените. Иронията е, че ако се почувстват способни да споделят мислите помежду си толкова открито, колкото и с мен, те ще знаят, че не са сами сред колегите си, които размишляват върху някои от най-големите въпроси на нашето съществувание.

АВТОР: ЗЕЕЯ МЕРАЛИ (Zeeya Merali), журналист на свободна практика по научни теми, автор на статии, публикувани в Scientific American, Nature, New Scientist и Discover. Настоящата статия е оригинално публикувана в AEON.