Слънцето е постоянен източник на едноименния вятър, тоест на заредените частици, създаващи хелиосферата.
В нея може свободно да проникват заредени частици с извънсистемен произход. Ако, разбира се, тяхната енергия не е прекалено голяма.
В същото време пространството извън пределите на хелиосферата е наситено със звездни ветрове от други звезди, които се състоят от тези частици, които са набрали прекалено голяма скорост и някога са напуснали изходната система.
Трудно е да се съди за посоката на тяхното движение – заредените частици се отклоняват от хелиосферата. Но много съставки от междузвездния вятър са неутрални атоми. И те спокойно проникват във вътрешните области на родната ни Слънчева система.
Сондата на НАСА – IBEX („Изследовател на границите на междузвездното пространство”) от януари 2012 година показва, че такива частици влизат в хелиосферата от малко по-различна посока в сравнение с показанията на апарата Ulysses, работил през 90-те години.
Астрофизикът Присцила Фрич и колегите й от Чикагския университет събрали данните от други източници, за да изяснят каква е ситуацията като цяло.
Макар че IBEX и Ulysses директно работели с неутрални хелиеви атоми, идващи от вътрешната област на Слънчевата система, IBEX правел това около Земята, а Ulysses – в околностите на Юпитер. Освен това някои частици звезден вятър от слънчевото излъчване получават заряд и те може да се изследват със сондите STEREO и ACE на НАСА.
Използвайки повече от четиридесет източника, включително наблюдения, провеждани от 70-те години, изследователите стигнали до извода, че посоката на вятъра, духащ от междузвездното пространство, се е променил в диапазон от 4 до 9 градуса.
Вятърът, духащ в Местния облак, доминира не само в междузвездното пространство, но и в далечните области на Слънчевата система – като облака на Оорт и част от орбитата на Седна. © NASA
Изглежда, точността на фиксацията на изменението не е голяма. Но следва да се отчита, че преди научната общественост поддържаше мнението, че междузвездната среда е пределно стабилна и вятърът в нея, ако променя посоката, то е само за астрономически дълги отрязъци от време.
По такъв начин тези изменения са станали неочаквани (никой дори не се е замислял за необходимостта да следи тези процеси).
Причините за измененията на посоката на вятъра са още неясни, макар че учените ги свързват с това, че Слънчевата система се приближава към границата на Местния междузвезден облак (с диаметър около 30 светлинни години), в който е влязла преди 50 до 150 хил. години.
Очевидно след 10–15 хил. години ние окончателно ще напуснем облака, а на неговата граница можем да се сблъскаме с ветрове с най-неочаквани посоки, тъй като Местният облак, в смисъл наситеност на междузвездното пространство с атоми, е доста по-плътен от Местния мехур с размери над 300 светлинни години. Тоест на границата на облака и други части на мехура може да възникне турбулентност.
Отчет за изследването е публикуван в сп. Science.
Източник: НАСА
