Лунните вихри са специфични структури, чийто произход не беше известен на астрономите досега. Учените смятаха, че простиращите се понякога на хиляди километри по луннния ландшафт особености може да са следствие от проявата на магнетизъм или взаимодействието между лунния грунт и слънчевия вятър.
Но сега изследователите от университета Браун са провели компютърно моделиране и са установили, че гигантските лунни вихри може да са следствие от взривове на кометен газ. А тази представа се разминава с всички предишни хипотези.
За последните 100 милиона години множество неголеми комети са се врязали в неравната повърхност на Луната. Освен непосредствения удар на ядрото на кометата в лунния грунт, вследствие на който са се формирали кратери, във взаимодействието с повърхността участва и кометната атмосфера (кома), която се състои от газ и прах.
„Тези отпечатъци на кометните коми може да представляват върпросните вихри, които наблюдаваме на Луната. Смятаме, че това е доста разумно обяснение“, казва водещият автор на изследването – Питър Шулц (Peter Schultz).
Точно като силен порив на вятъра, издухващ пясъка от плажа, въздействието на кометните коми отнася горните слоеве на реголита, откривайки по-дълбоките слоеве, смятат учените. Тази хипотеза е издигната още миналия век, когато апаратите „Аполо“ се прилунили на спътника на Земята през 1969 и 1970 г.
„Ако се вгледаме, можем да видим, че местата на кацане на лунните модули „Аполо“ се отличават по структура от останалите участъци от повърхността на земния спътник. Те са ярки и гладки, тъй като двигателите на апарата са издухали горните слоеве на реголита и са открили вътрешните. Разглеждайки снимки от местата на кацане, ние стигнахме до извода, че лунните вихри също може да бъдат образувани от подобно взаимодействие, но в дадения случай не от двигателите на спускаем модул, а от бързо движещата се кома на комета“, разказва Шулц.
Компютърното моделиране потвърдило предположението на учените, а също посочило, че вихрите на повърхността може да се отпечатват на много километри наоколо – в зависимост от скоростта на сблъсъци с кометите и местата на последните.
Тази хипотеза на учените позволява също да се обяснят магнитните аномалии, открити редом с вихрите. По време на сблъсъци на кометите с повърхността на Луната дребните частици, богати на желязо, ще плават и след това ще се охлаждат, изравнявайки своето магнитно поле спрямо кометното.
„Кометите се явяват носители на свое магнитно поле, създадено от потоците заредени частици на слънчевия вятър. Когато кометната кома се сблъсква с лунната повърхност, магнитното поле на кометата се усилва и се отпечатва в малките съдържащи желязо частици, когато те плават и изстиват“, пояснява Шулц.
Независимо че хипотезата идеално обяснява произхода на лунните структури, авторите на изследването смятат, че за да се потвърди тя, се изискват още множество наблюдения. Възможно е за получаване на окончателен отговор да е необходима още една пилотирана мисия до Луната.
Резултатите от работата на Шулц и колегите му са описани в сп. Icarus.
