Известно е, че развитието на науката и техниката във всички времена (Средновековието няма да го отчитаме, макар че и тогава са изобретявали разни неща) е подчинено на закона на прогреса, тоест на движението само напред. Създават се нови, по-сложни и съвършени машини и битови приспособления, правят се открития.
Изглежда, няма път назад, тъй като веднъж откритото не може да се закрие. Но някои смятат иначе – тези, на които едно или друго изобретение им вади очите и им пречи да забогатяват. И не се спират пред нищо. Ето точно за няколко такива „закриватели” искаме да ви разкажем днес.
Посещението на „закривателя”
Станислав Лем има една хумористична пиеса – „Приемното време на професор Тарантога”. Персонажът на Лем е виден учен, при който идват за подкрепа най-различни околонаучни чудаци, а и не само те. И ето един от посетителите заявява на професора: „Аз не съм изобретател и не съм откривател. Аз съм антиоткривател, иначе казано – закривател. Дълбокият анализ на световната история в цялата й съвкупност ме наведе на извода, че човечеството няма нужда от никакви открития. Напротив, то страда от техния излишък. И аз реших да помогна на човечеството. По какъв начин? По пътя на закриването на особено вредни открития.”
Мислите си, че е безобидна литературна шега? В дадения случай да. Но в реалната история на човечеството има много „закриватели”. И те далеч не са безобидни шегаджии.
Изборът на оръжие
Първата световна война. Немските учени разработвали метод за прилагане на течен кислород в качеството на експлозив. Но резултатите от тяхната работа били крайно неизгодни за големия химически концерн „Фарбен”, произвеждащ традиционни експлозиви. Успехът на кислородната програма би поставил печалбите му под заплаха. Какво се случило?
Спешно се събрал „Съветът на боговете” (така иронично наричали управлението на концерна). След кратко мислене той взел решение: някои от учените, заети в тази програма, да бъдат подкупени за спиране на изследването. Подкупили и пресата, за да печата само съобщения за неуспехи на проекта. А като радикална мярка се предвиждало наемането на саботьори и унищожаването на кислородните проводи. Кислородният проект така и не преминал начален стадий. Тактиката на „Съвета на боговете” се оказала успешна.
„Шведският кибрит” (почти по Чехов)
Векове наред хората са добивали огън общо взето по един и същи начин, с незначителни вариации – кремък, огниво, едни или други предшественици на съвременните запалки. Този метод имал много недостатъци и бил много неудобен. И ето че изобретили кибрита. Бързо, лесно и удобно. Но и той имал недостатък, при това сериозен. Всяка кибритена клечка може да се запали само веднъж, след което трябва да се изхвърли. Хубаво е, ако си в града и можеш да си купиш друга кутия. Но ако имаш само една клечка като героите на Жул Верн, попаднали на необитаем остров?
Не може ли да се заобиколи това „кибритено неудобство”? За това се замислил през 1928 г. немският химик Фердинанд Рингер. Замислил се и изобретил кибрит, който може да се запали до 1000 пъти! И се заел да пусне на бял свят изобретението си.
Това не се случило. На пътя на Рингер застанал големият шведски тръст начело с „краля на кибрита” Ивар Крюгер, тогавашен монополист в този бизнес. Разбираемо било, че такава конкуренция би разорила Крюгер, и той решил да купи изобретението на Рингер, за да го „закрие”.
Рингер обаче не се оказал толкова прост. Той отхвърлил предложението за покупка, основал фабрика и започнал производство. Крюгер направо се вбесил. Отначало той се разпоредил да ограбят изобретателя и да му вземат тайната. Не се получило. Тогава в ход влезли подкупи на служителите на Рингер и дори на членовете на семейството му. Отново нищо. Накрая срещу изобретателя били извършени няколко покушения. Рингер не издържал на натиска и се предал. Фабриката му престанала да съществува през 1937 г.
Какво станало с неговата тайна? Къде е днес „вечният” кибрит? Уви, това никой не знае.
Операция „Монастрал”
Историята почти се повторила, само че този път мястото на действието е Америка, времето – 30-те години на ХХ век. Американските химици създали ново вещество, което нарекли „монастрал”. Този полуфабрикат влизал в употреба за производството на най-различни бои и лакове. Той бил и почти идеално средство за оцветяване на тъкани. Оцветените с монастрал дънки били обречени да станат свръхмодерни – устойчивост на цветовете, красота.
Но както в случая с Рингер, намесили се монополистите. Този път – концернът „Дюпон”, производител на традиционни бои. Той не си играел на дребно. Веднага влязла в ход тежката артилерия. Решено било да се наемат изпълнители да добавят към партидите монастрал в търговската мрежа вещество, което да разваля тъканта при избелване или нагряване. Но и това се сторило малко на „Дюпон”.
Втората им хитрост била забъркването на отровни химикали, дразнещи кожата. Ето какво се казва в протокола от „историческото” заседание на съвета на директорите: „Отровни вещества, разтворители и смоли разяждат кожата и предизвикват обриви. Би било целесъобразно да приложим такива смеси в съчетание с оцветителя СРС (официалното наименование на монастрал), тъканите ще дразнят кожата.”
Бензиновата афера
В годините на Втората световна война португалският инженер Винсент Амат изобретил инсталация за получаване на синтетичен бензин от кафяви въглища. Бензинът му бил значително по-скъп от обикновения, но войната вървяла към своя край и в условията на свързаната с това криза синтетичният бензин на Амат станал източник на печалби. Забогатял и самият изобретател, но… не задълго.
Войната свършила, изминали две години и „закривателите” минали в атака. Те осъдили Амат на 18 години затвор за „мошеничество” и „фалшиво изобретателство”. Просто бившите съдружници на инженера искали да прилапат откритието му само за себе си.
Но Амат се оказал гърмян заек. Той успял да намери подход към директора на затвора и с негова помощ (там, зад стените!) построил друга инсталация за получаване на синтетичен бензин. По-проста и примитивна, но работеща. И скоро Амат започнал да снабдява със синтетичен бензин другите затвори. Ето пример за истинско предприемачество и твърдост на духа, достойни за подражание. Естествено, делото било преразгледано. След седем години в затвора инженерът бил освободен. Този път не успели да „закрият” изобретението му.
Катастрофи няма да има, но…
Това били, така да се каже, само цветчетата. А това, което се случило в началото на 60-те години в предградие на Страсбург, наречено Кьонигсхофен, вече е прекалено дори за „закривателите”.
В резултат на полицейска операция били арестувани двама западногермански представители на френската компания „Брюнер и Конфран Мотор Ойл”. Обвиненията звучали грозно – промишлен шпионаж и саботаж. Кои били тези хора и защо срещу тях били повдигнати толкова сериозни обвинения?
Работата е там, че в едно от предприятията на компанията била конструирана електрическа печка, смятана по това време за последна дума на техниката, което силно притеснявало западногерманските производители на електрически печки.
Последните обаче не паднали духом. Без преувеличение, те започнали военни действия. Създадена била саботажна група със задачата да попречи на всяка цена пускането на новата печка на пазара. Групата проникнала в завода и се опитала да вземе чертежите и да изпочупи оборудването. Но резултатите от тази дейност им се сторили нищожни.
Тогава двамина от групата – Франц Рихтер и Хенрих Колер – решили ни повече, ни по-малко да взривят завода заедно с целия му персонал. Само героичните усилия на полицията предотвратили чудовищното престъпление. Както съобщила полицията за пресата, в случай на успешна реализация на замисъла под руините щял да се окаже погребан не само заводът, но и голяма част от Кьонигсхофен.
Никога не казвай „никога”
Очевидно прогресът може да се спре, при това доста успешно. И никой не може да каже, че подобни неща не се случват и в наше време. Напротив, има много свидетелства за обратното – от търсенето на лекарства срещу СПИН до екологично чисти автомобилни двигатели, неизгодни на нефтените компании. Но това вече е друга история.
Източник: „Тайны ХХ века”
