Тримата Исусовци от Ипсиланти

Как психиатрите се запознаха с трима души, всеки от които смяташе, че е Исус, и какво излезе от всичко това.

В една американска клиника в средата на 40-те се състояла забележителна среща. Две пациентки си беседвали много мило, докато едната от тях не решила да се представи: „Мария, майката Божия.“ „Но, скъпа, това е невъзможно – отговорила другата. – Ти просто си полудяла. Тъй като Дева Мария съм аз.“

Спорът се задълбочил, а персоналът на клиниката с интерес го следял, докато по-възрастната от пациентките изведнъж не рекла: „Е, добре, ако ти си Мария, то аз трябва да съм Анна – твоята майка!“

Това решение удовлетворило всички и освен това по-възрастната пациентка, демонстрирала гъвкавост в убежденията, скоро започнала да реагира по-добре на лечението и след известно време била изписана.

Дали тази история е истинска, или не, е трудно да се каже. Но през 50-те години на ХХ век я разказал известният психолог Милтън Рокич. Такава колизия доста го заинтересувала – възможно ли е директната среща на двама болни с конфликтни бълнувания да позволи пробив в първите и изключително важни за лечението празнини в илюзорните им представи? Скоро Рокич получил подкрепа от колеги и подбрал трима подходящи пациенти – и тримата се смятали за въплъщение на Исус.

Експериментът започнал в Държавната болница в Ипсиланти, Мичиган, през 1959 година. Главният лекар на клиниката д-р Йодер се съгласил да сътрудничи на Рокич доста ограничено – той организирал преместването на тримата пациенти в едно отделение, а след това се оттеглил.

Три дни по-късно тримата „Исусовци“ били събрани в една стая. Първи се представил 58-годишният Джоузеф, който се намирал в клиниката вече 20 години. От тримата той бил най-мек. „Освен това аз съм Господ“, добавил Джоузеф, представяйки се на присъстващите.

Втори заговорил най-възрастният, 70-годишният Клайд. Страдащ от старческо слабоумие, той само в редки моменти на просветление си спомнял, че някога работил в железниците. „Нямате ли друго име“, запитал го докторът. „Имам, пето – аз съм Господ, а шесто – Исус“, отговорил Бенсън.

Третият „Исус“ бил най-млад, само на 38 години. Наричали го Леон, отгледан от самотна майка, фанатична християнка. Няколко години по-рано, връщайки се от черквата, тя го накарала да унищожи всички разпятия и други религиозни символи в дома им. Леон призовал майка си да се откаже от поклонение пред тези лъжливи изображения и да го признае за истинския Исус.

„В моето свидетелство за раждане е посочено, че аз съм реинкарнация на Исус Христос от Назарет“, заявил той на доктора.

Първи запротестирал Джоузеф, като обявил, че Христос е той и неслучайно двамата други се намират в клиника за луди. С тези типове човек трябвало да бъде предпазлив. Леон започнал да спори горещо с него, а Клайд отговарял с тихо, но упорито и едва доловимо мърморене. Впрочем скоро лекарят успял да разпали и него и ето че тримата започнали да си крещят. След края на сеанса те били напълно изтощени.

Доктор Рокич подложил техните шизофренични картини на света на това, което сам наричал „силни противоречия, с които може да се сблъска човешкото същество“ – повече от една личност, оспорваща правото да бъде тази личност. Разбира се, успоредно с работата с тримата „Исусовци“ Рокич, в пълно съответствие с практиката на експериментите, водел и контролна група, където влизали три жени с аналогични нарушения на идентичността, но несъвпадащи едно с друго.

Скоро лекарите започнали все повече да увеличават контактите между Джоузеф, Леон и Клайд и ги поместили на съседни легла в отделението, сложили ги на една маса в столовата и ги изпращали на обща работа в пералнята. Асистентите не сваляли от тях очи и веднъж седмично Рокич лично провеждал с тях сеанси на групова терапия. На един от тях той задал въпроса: „Как мислите, за какво съм ви събрал заедно?“

Най-възрастният, Клайд, отказал да отговори, а средният – Джоузеф, изразил увереност, че именно за да се убедят другите в това, че те не са съвсем с ума си и да разберат, че само Джоузеф е единственият и истински Исус. Леон смятал това за „опит да се промият мозъците им“, за което впрочем не бил далече от истината.

Седмиците летели една след друга и споровете между тримата пациенти все повече се нажежавали, а докторът задавал все по-директни въпроси. В края на краищата Леон и Клайд дори се сбили, но за щастие д-р Рокич и един санитар навреме ги разтървали.

Все по-често тримата осмивали взаимните си претенции и накрая всеки си изработил защитни механизми, за да докаже на себе си защо останалите мислят същото и защо, естествено, не са прави. Клайд смятал останалите за „оживели трупове“, празни тела, в които е поставен някакъв механизъм, придаващ им видим живот. Леон обявил двамата си съперници за виртуозни лъжци, а Джоузеф отсякъл, че са побъркани.

Изминали още месеци. Постоянното напрежение между „Исусовците“ намаляло, те започнали да си разказват шеги и вицове, да обсъждат текущите неща в клиниката. Започнали да си общуват по-приятелски по време на и извън терапиите, да споделят цигарите си. Научили се да заобикалят спорните теми, макар всеки от тях да продължавал да се мисли за единствения „Исус“. Д-р Рокич решил да разпусне контролната група жени и да се заеме интензивно с тримата мъже.

На един от сеансите той им донесъл вестникарски изрезки. Клайд и Джоузеф не можели да разчетат дребния шрифт и Леон започнал да чете на глас. Това били съобщения за лекции на Рокич, на които той разказвал за хода на своя експеримент с тримата. Клайд изпаднал в ступор, Джоузеф отказал да приеме, че става дума за тях самите, а Леон се разстроил и напуснал стаята.

Положението се усложнило и след известно време Рокич представил на тримата нов лекар, своята нова помощница мис Андерсън. Симпатична и внимателна, тя веднага се харесала на Леон и на него му се сторило, че този интерес е взаимен. Веднъж той я спрял извън груповото занимание и ѝ връчил плик, в който се намирала „най-важната книга, която е написал за целия си живот“.

Там не било написано нищо особено, писмото съдържало изложение на личните представи на Леон и неговата история. Той започнал да се опитва да установи контакт с очи с мис Андерсън по време на сеансите, тоест, с други думи, „Исус“ явно се влюбил.

В това очевидно бил и замисълът на Рокич – да може чувството да го накара да избира между въображаемия и реалния свят. Но и това не помогнало – Леон (грешно) се смятал за женен и в края на краищата се възмутил, че мис Андерсън и другите лекари го тласкат към измяна. Започнал активно да се изолира от реалността и дори си направил полупрозрачна превръзка за очите и си сложил тапи в ушите.

Докторът направил извод, че все пак е успял да разколебае шизофреничните възгледи на Леон, макар и в не съвсем вярната посока. Всъщност ситуацията с тримата болни започнала да се развива непредсказуемо. Леон се обявил за хемафродит, а след това съобщил, че е бременен с близнаци, и като цяло станал незабележим.

Изоставената сграда на болницата в Ипсиланти, Мичиган.
panoramio.com/ nailhed

През лятото на 1961 година, около две години след началото на експеримента с тримата „Исусовци“, д-р Рокич бил принуден да го прекрати. Нито един от тримата не показал каквото и да е подобрение, макар че Леон престанал да се нарича Христос – сега той бил „доктор добродетелно идеално изпражнение“, а понякога – един от последните представители на племето на снежните хора.

В своята книга, издадена няколко десетилетия по-късно, Милтън Рокич пише: „Макар да не успях да избавя тримата „Исусовци“ от техните илюзии, те преуспяха в това да избавят мен от моите – за това, че незабележимо променяйки живота на хората в условията на клиниката, аз мога да променям самите хора. Разбрах, че нямам никакво право, дори в клиниката и дори в името на науката, сам да правя от себе си божество“.