Зловещите звуци и други загадки на Слънчевата система

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

© Dunlap Institute for Astronomy & Astrophysics; Mediafarm
Антония Михайлова

Дори да са ви известни всички тайни на нашата Слънчева система, оказва се, че те нямат чет. Да се опитаме да надникнем в най-загадъчните забележителности и особености, за които учените нямат обяснение. Някои съзират в тях конспирация и това още повече налива масло в огъня.

Загадъчните звуци на Космоса

Видео представя пет загадъчни „звука“ от Космоса, три от които безспорно са от нашата Слънчева система. Всички тези звуци представляват радио- или плазмени вълни, преведени в звук, за да могат хората да ги чуят.

Първоначално чуваме зловещи звуци, които космическият апарат „Касини“ е фиксирал от полюсите на Сатурн през април 2002 г. Колебанията в честотата и времето съответстват на активността на полярните сияния на Сатурн. Учените смятат, че тази комплексна ивица от нарастващи и спадащи тонове идва от много радиоточки, които се движат по магнитното поле на Сатурн близо до полярните региони. Привържениците на теориите на конспирациите смятат, че тези звуци напомнят преговори на извънземни.

Втори чуваме „Вояджър 1“, който навлиза в междузвездното пространство (ако не се смята облакът на Оорт) през 2012 година. Този апарат се смята за най-далечния ръкотворен странник извън пределите на Земята. Необходими са му били 35 години, за да чуе звука на тази плътна плазма (йонизиран газ), вибрираща по време на сблъсъка с ударна вълна от изригване на Слънцето.

Трета чуваме „ксилофонната музика“ на кометата 67P/Чурюмов-Герасименко, записана от космическия апарат „Розета“ през август 2014 г. Учените смятат, че тази музика се ражда в процеса на колебания на магнитното поле на кометата. „За да стане тази музика чуваема за човешкото ухо, честотите са усилени около 10 000 пъти.“ Но ори сега остава тайна как именно работят тези колебания.

По-нататък чуваме свистящият звук (електромагнитни „свистящи“ излъчвания) на мълнии не Юпитер, записани от „Вояджър“. Когято излъчването на вълните попадне в плазмата над планетата, високите честоти се движат по-бързо от ниските по магнитното поле на Юпитер. Затова чуваме свистене с неземен произход.

Накрая чуваме „сърцебиенето“ на хранещата се черна дупка в двойната звездна система GRS 1915+105, записано от NASA Rossi X-ray Timing Explorer в 1996 г. и преобразувано в звук от учените на Масачузетския технологичен институт. НАСА е записала и сърцебиенето на черна дупка в системата IGR J17091-3624 през 2003 г.

Скритите магнитни портали около Земята

Ако вече ви е познато понятието червеева дупка – тунел, съединяващ две далечни точки в Космоса, – тогава трябва да сте наясно какво е магнитен портал. Разликата е само в това, че магнитните портали действително съществуват, докато червеевите дупки все още са хипотетични.

Магнитните портали са скрити около Земята, отварят се и се затварят десетки пъти на ден. Те са нестабилни, невидими и краткотрайни. За краткото време, откакто ги знаем, е изяснено, че прогнозирането на поведението им е изключително трудно. Но това може да се промени.

Земята е заобиколена от магнитосфера, невидимо магнитно поле, създавано от течното ядро на нашата планета. В горните слоеве на атмосферата линиите на магнитните сили на нашата планета и Слънцето понякога се срещат, за да формират точки Х, водещи към тези скрити магнитни портали.

Всеки портал формира тунел от 150 млн. км от атмосферата на Земята към атмосферата на Слънцето, позволявайки на огромен брой слънчеви частици бързо да проникват в нашата магнитосфера, ако порталът остане отворен достатъчно дълго. Когато това се случи, слънчевите частици могат да предизвикат магнитни бури, полярни сияния и нарушения на работата на нашите електромрежи.

Плазменият физик Джек Скадър е открил, че ние можем да предсказваме тези точки х. „Открили сме пет прости комбинации на измерването на магнитното поле и енергийните частици, които ни говорят кога стигаме до точка Х или регион на дифузия на електрони – казва Скадър. – Един апарат с необходимите инструменти ще може да провежда такива измервания.“

Мисията на НАСА Magnetospheric Multiscale Mission е изпратена в началото на 2015 година с цел изучаване на тези магнитни портали и събиране на голямо количество информация за тях.

Тъмната мълния

Макар че рискът от това е доста нисък, възможно е във вас вече да е попадала тъмна мълния – и нейните лъчи антиматерия – дори без да сте го забелязали.

Тъмната мълния е известна също като „земни гама-експлозии“. Бурите не само изработват електроенергия с помощта на видимите мълнии. Те произвеждат и мощни изблици на лъчение посредством тихи тъмни мълнии, които са почти невидими. Гама-лъчението обикновено се свързва с ядрени взривове, свръхмасивни черни дупки и свръхнови. Затова може да ви учуди наличието на такива експлозии в бурите.

Докато видимата мълния се движи от облак към облак или между облаците и земята, образувайки стрела, тъмната мълния лети нагоре във всички посоки в Космоса, включвайки и въздушното пространство, в което летят самолетите. Ако летите често, то получавате лъчение по-често, отколкото си мислите. Ние също знаем, че тъмната мълния обстрелва Космоса с позитрони.

Учените смятат, че вашата доза радиация от удар на тъмна мълния вероятно е еквивалентна на сканирането с компютърна томография, но не са сигурни 100%. Ако получите достатъчно радиация в един момент или в съвкупност, тялото ви може да пострада от удар на тъмна мълния. Но няма да получите същите щети като от пряк удар на обикновена мълния.

Рискът да бъдете поразени от тъмна мълния е доста нисък, тъй като пилотите се стараят да не летят през бури. „Очевидно дозата никога не достига истински опасно ниво – казва физикът Джоузеф Дуайър. – Радиацията от тъмната мълния не е нещо, от което трябва да се притесняват хората и не е причина да се откажат от полетите. Може без проблем да седнете с децата си в самолета.“

Не знаем много за тъмните мълнии. И макар да смятаме, че те се раждат, когато високоенергийните електрони се сблъскват с молекулите на въздуха по време на бури, не знаем с точност как са свързани видимите и тъмните мълнии. Не знаем също колко често се раждат тъмни мълнии и изобщо – попадали ли са в някого те.

Загадъчните ярки петна на Церера

Наскоро стана ясно, че „Особеност 5“, ярко петно на повърхността на Церера, може да е криовулкан, изхвърлящ вода вулкан, което говори за наличието на вода под повърхността. Нови снимки, направени от космическия апарат Dawn, добавя чар на главоблъсканицата.

Първо, видели сме още едно ярко петно – „Особеност 1“, на повърхността на Церера. Но двете тези петна изглеждат различно при разглеждане на инфрачервени снимки. „Особеност 1“ се оказало тъмно, а това значи, че е по-студено от околната местност. „Особеност 5“ изобщо не се появява на инфрачервени снимки, следователно температурата му съответства на околната. Учените още не знаят какво може да значи това. Възможно е петната да се състоят от различни материали или земята, която ги заобикаля, да се различава.

© NASA/JPL-Caltech

© NASA/JPL-Caltech

Следващата сесия от снимки още повече усложнила загадката. Вместо две петната се оказали съставени от няколко отделни точки с различни размери с централен клъстер. Най-яркото петно съдържало кратер с ширина 90 километра.

„Ярките петна от такъв характер правят Церера уникална в сравнение с всичко, което сме виждали преди в Слънчевата система – разказва Кристофър Ръсел, ръководител на мисията Dawn. – Екип от учени работи в опит да изясни източника на петната. Отражение от лед остава водещ кандидат според мен, но учените търсят и други обяснения, например свързани със сол.“

Церера също „страда“ от недостиг на големи кратери на повърхността, които там трябвало да са в изобилие. „Когато сравняваме размерите на кратерите на Церера с тези, които виждаме на протопланетата Веста, не ни достигат няколко големи кратера – казва Ръсел. – Искаме да научим повече за това.“

И все пак Церера демонстрира повече свидетелства за активност от рода на свлачища и кални реки на повърхността в сравнение с Веста. Също така Церера има доста големи планини, издигащи се над сравнително гладката повърхност.

Безсмисленият Меркурий

В продължение на четири години космическият апарат на MESSENGER на НАСА е летял около Меркурий, изпращайки ни снимки на скали, които приличат на гигантски стълби. Най-голямата е с дължина около 1000 километра, а височината ѝ е повече от 3000 метра.

© NASA/Johns Hopkins University Applied Physics Laboratory/Carnegie Institution of Washington/Smithsonian Institution

© NASA/Johns Hopkins University Applied Physics Laboratory/Carnegie Institution of Washington/Smithsonian Institution

Подобни образувания се създават, когато скалите се изхвърлят в такъв ред по пукнатините на земната кора на планетата. В случая с Меркурий много учени смятат, че тези образувания са „бръчки“ на повърхността, които са били създадени, когато планетата се е смалила почти с 14 км в диаметър, поради това, че нейното ядро се е трансформирало от течно в твърдо.

И все пак тези „первази“ изглеждат неправилно. Ако са формирани от смаляване, те би трябвало да са еднородни по цялата повърхност на Меркурий. Но вместо това повечето от тях са разположени в две широки ивици от север до юг на всяка от страните на планетата. В северното полукълбо те са два пъти по-малко, отколкото в южното.

И това не са всички странности на Меркурий. Той е най-близката планета до Слънцето.

Както установили учените по данни на космическия апарат „Кеплер“, само една планетна система прилича на нашата. Принципно много звезди са заобиколени от плътно опаковани вътрешни планети (STIP). С времето, в резултат на сблъсъци между вътрешните планети остават едва малко оцелели. Ако учените направят точен модел, на нашата Слънчева система ѝ липсват четири планети, които би трябвало да са се въртели до Венера в предишни времена. Когато всички сблъсъци са завършили, е оцелял само Меркурий.

Това може да обясни защо Меркурий съдържа прекалено много тежки елементи и му липсват по-леки. Възможно е сблъсъците с други космически обекти да са отнесли външната лека кора на планетата, като са открили по-плътен слой. Също така това може да обясни защо моделите на нашата Слънчева система показват, че около нашето Слънце се върти прекалено много материал, за да се образува само една планета близо до Меркурий.

„Ако всяка звезда някога е притежавала система STIP, това би означавало, че съставителите на моделите дълго време са разглеждали неправилно формирането на планети – казва ученият Кевин Уолш. – Ние винаги сме се опитвали да построим модели, за да получим четирите наши скалисти планети и макар това да е вярно по същност, не сме допускали възможността за формирането на три или пет планети с размери, по-големи от Земята, в орбитата на Меркурий. Това би било много яко.“

Очаквайте продължение по-късно днес.

Категории на статиите:
Слънчева система

Коментарите са затворени.

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори