Астробиолозите посочиха ново ограничение за обитаемостта на звездните системи – не е достатъчно да съществува планета на подходяща орбита около своята звезда, а там трябва да има и астероиден пояс. Не става въпрос планетата да е в безопасност от постоянната бомбардировка. По-скоро обратното – орбитите на астероидите трябва минимум на началния стадий на развитие на звездната система да пресичат траекторията на планетата, където искаме да получим живот.
Според Ребека Мартин от университета на Колорадо и колегата й Марио Ливио от Научния институт на космическия телескоп „Хъбъл” в Балтимор именно астероидите са способни да предоставят на планетата органични вещества и вода. Следователно, заключават учените, е необходим тънък баланс между прекалено честите сблъсъци и пълното им отсъствие.
В първия случай животът ще се развива тежко заради постоянни катастрофи, а във втория – необходимите материали за възникване на първите клетки няма да са достатъчно. За това е необходимо още нещо – наличието на правилно разположени планети гиганти от рода на Юпитер.
Юпитер, както казва Ребека Мартин, със своята гравитация не позволява на астероидите да се съберат в планета. А и е очистил Слънчевата система от техния излишък – ако това не се беше случило, ни очакваха постоянни нашествия на неканени гости. Важно е и това, че астероидите са се разположили именно зад орбитата на Марс, тъй като точно на това ниво в тях се натрупва лед и те могат да долетят до Земята. Астероидите от външния пояс на Кайпер също съдържат лед, но те са прекалено далече – а в пределите на марсианската орбита ледът се изпарява под действието на слънчевите лъчи, оставяйки голи камъни.
Когато Мартин и Ливио разгледали 502 вече известни екзопланети, те открили, че на необходимото място се намират само 19, но не се знае дали в техните системи има и астероидни пояси.
Тези изчисления не поставят отметка „негодни за живот” на повечето звезди, но съществено намаляват вероятността там да се появят живи същества. А ако си спомним другите ограничения, то може да се окаже, че оценката „една планета от няколко хиляди е годна за живот” няма да е толкова песимистична. Какви други ограничения има?
Точната звезда да не е прекалено млада (иначе животът няма да успее да се появи), да не е прекалено нестабилна, да не е от живеещите кратко сини гиганти, да не е бяло джудже, магнетар или черна дупка. Кората на планетата трябва да има правилна структура и подобаваща вулканична активност. В плътен океан от лава живот е невъзможен, а ако няма вулканизъм изобщо, то няма да има и приток на въглерод; ако има вулканизъм, но няма тектонски плочи, има голям риск от парников ефект, който ще изпържи планетата по подобие на Венера, където е по-горещо, отколкото на Меркурий.
Да няма наблизо склонни към ексцесии обекти от рода на двойки червени гиганти и бели джуджета, кандидати за нови и още повече свръхнови звезди също не се приветстват. Излъчването от изригването може да доведе до глобална екологична катастрофа дори в съседната звездна система. Не е желателна излизаща от центъра на галактиката струя плазма (джетове от околностите на черни дупки), а и за мигриращите звезди не може да се каже нищо хубаво.
Планетата трябва да има магнитно поле за защита от радиация, иначе ще трябва да се седи във водата или под земята. Желателно е да няма прекалено разтеглена орбита и особено несинхронизирана с въртенето на звездата – тоест вечен ден в едното полукълбо и вечна нощ в другото по-скоро не са желателни.
За „зоната на обитаемост”, в пределите на която водата още не кипи, но и не замръзва, е писано предостатъчно, затова няма да го повтаряме. Ще кажем само, че в състава на нашите клетки влизат не само въглерод, водород, кислород, азот, фосфор, но и желязо, и кобалт (витамин B12, цианокобаламин). Мед, хром, селен и още десетки микроелементи също са необходими, така че звездните системи трябва да имат и подходящ елементен състав.
Източник: КР
