Как спомените избледняват

Оптимизацията на работата на невроните, отговарящи за един или друг спомен, водят до това, че в паметта ни остава единствено самият факт за някое събитие, а детайлите и преживяванията от личния опит просто изчезват.

Нашата личност в много отношения се определя от паметта, но с времето спомените отслабват – ние можем добре да помним какво сме правили миналата седмица, но да си спомним дните от детството, за повечето от нас е почти невъзможно.

Независимо от годините изследвания на паметта учените и до днес не са наясно що за процеси в мозъка превръщат спомените от скорошни и ярки в стари и бледи.

Работейки с хора, страдащи от нарушения на паметта, невробиолозите са стигнали до извода, че главният център за запис на спомените е хипокампът. Започнали бурно да го изучават, но и досега никой така и не е отговорил на въпроса какво се случва със спомените, които вече са се формирали – напускат ли те хипокампа, преминавайки в други области на мозъка, или остават там като файлове на твърдия диск.

Изглежда, това може да се изясни, ако се изследват спомените от времето, когато човек още не е имал травми и увреждания на хипокампа. Такива изследвания са правени, но учените не са стигнали до еднозначни изводи, затова сега съществуват две основни гледни точки.

Според едната хипотеза хипокампът сам по себе си отговаря за скорошните спомени; с времето той сякаш обучава околните зони на мозъка, сякаш удържа паметта и им предава част от натрупаната информация. Действително много хора след загуба на хипокампа помнели епизода от детството, но не могли да си спомнят какво се е случило с тях преди седмица.

Имало обаче и такива, при които загубата на паметта се разпространявала далече в миналото. Тези случаи се обясняват от другата хипотеза, деляща паметта на епизодична и семантична – в първата се съхраняват много детайли, отнасящи се към нашия индивидуален опит, във втората се „складират” само същината и фактите, тоест тя има надличен, имперсонален характер.

С времето нашите спомени се копират в кората на мозъка, но само във вид на семантична памет, без лични детайли. Наистина, сред хората с нарушения на паметта имало такива, които помнели например самия факт на пътуване към морето в детството, но детайлите и преживяванията, свързани с него, се били изтрили.

Тези две хипотези се опитали да примирят изследователите от университета „Джон Хопкинс”. На страниците на Frontiers in Behavioral Neuroscience Захария Рей и Майкъл Яса пишат, че спомените могат да търпят трансформация всеки път, когато се обръщаме към тях.

Първоначално, според учените, паметта се кодира със съвместните усилия на хипокампа и кората, при което хипокампът ръководи активацията на едни или други неврони от кората. Всеки път, когато се обръщаме към спомените, в мозъка се активират невроните, които ги съхраняват, но наборът активни неврони винаги е различен.

В резултат в кората за конкретен спомен остават само тези клетки, които са се активирали най-често – останалите, включващи се по-рядко, престават да поддържат това парче информация от миналото. Така разни детайли изчезват.

Получава се, че превръщането на спомените във времето се случва поради постоянно прекодиране, оптимизация на невронните ресурси, които се изразходват за тях. Ако си спомняме често за нещо, то тази информация по-скоро ще се запише в кората, но ще загуби в детайлност, тъй като отборът неврони оставя за спомените само тези клетки, които помнят същината. Ако сме си спомняли рядко за нещо, то такива спомени ще зависят в голяма степен от хипокампа, който задържа включително и маловажни детайли.

Тази теория добре обяснява защо с времето спомените стават все по-бледи и например възрастните хора с равнодушие си спомнят нещо, което някога ги е вълнувало, като за нещо просто като факт.

Освен това хипотезата обяснява как спомените може да се редактират – ако си спомняте детството със сестра си или брат си и ако те помнят нещо, което сте забравили вие, то колкото по-често се отдавате заедно на такива съвместни спомени, толкова по-трайно в паметта ви ще се записва някоя подробност.

Като цяло най-оригиналната (и може би най-спорната) част от тази теория се състои в придаването на голямо значение на това, което правим с нашата памет, а не с течение на времето или съдържанието на спомените.

Възможно е действително да имаме над нашата памет повече власт, отколкото ни се струва, и е необходимо просто да я тренираме, като отделяме повече време и сили на детайлите.

Източник: Scientific American