Идваме с мир

Какви са всъщност те – извънземните от Червената планета? Приличат ли на триглави хищни птици, напомнят ли врага на Бъгс Бъни от анимацията за смелия заек, или изглеждат като бълха с големина на 12 слона?

BBC Culture се обръща към изворите на научната фантастика за пришълците от Марс.

Някои разказвачи от стари времена, също както и днешните автори, са изпитвали вдъхновение, гледайки в нощното небе. Докато мнозина от нас, обърнали взор към небесата, размишляват колко ли звезди може да има и колко далече се намират те, други гледат нагоре и мислят: интересно, кой още живее там. И има ли пипала?

Във II век от н.е. древногръцкият писател сатирик Лукиан Самосатски е направил убедителна заявка да бъде смятан за първия научен фантаст. Героите от своето произведение „Истинска история“ той изпраща на пътешествие на Луната.

Там те попадат, след като ги подхваща въздушен вихър, който не утихва седем дни.

Лукиан често е наричан предшественик на Жул Верн (описващ пътешествието до Луната в два романа). Но античният фантаст също много точно предсказва и начина, с чиято помощ момичето Дороти от Канзас попада в страната на Оз.

Озовали се на Луната, героите на Лукиан за свой ужас откриват там хора, яздещи триглави грифони като коне.

Необичайните жребци стават едва първите от необичайните създания, които срещат там – малко по-късно се появяват и воини на бълхи с размер на дванадесет слона. Кралят на Луната и кралят на Слънцето водят помежду си тотална война.

Гърците са съчинявали истории за всички обекти, които са виждали в небето. Всичко започва с боговете – Хелиос, бога на Слънцето, и неговата сестра Селена, богинята на Луната, браздели небесата със своите колесници.

Една от най-известните скулптури на фриза на Партенона, украсявала някога Акропола в Атина, изобразява коня на Селена и се намира на източния фронт на зданието. Конят изглежда уморен, след като цяла нощ е препускал с Луната по небосвода – очите му са изцъклени, ноздрите се разширяват, челюстта е увиснала, сякаш отчаяно се нуждае от глътка въздух.

С други думи, богинята на Луната не просто е красив символ на тази планета. Нейната история има своя структура и детайли, чак до изморения кон.

Идеята за хората от Луната не се явява уникална особеност на западната култура. Повестта за стареца Такетори е японска приказка, отнасяща се към Х век.

Такетори, събирач на бамбук, един ден намира в стъблото на това растение приказно красивото момиче Кагуя-химе и го осиновява. С времето красавицата изяснява, че е дошла от Луната и че трябва да се върне обратно.

Извънземните в разказа на Лукиан са ужасяващо необичайни. Но пък приказката за Кагуя-химе е една от първите истории, в които пришълците представляват човекоподобни същества и в същото време притежават качества, правещи ги по-добри от хората.

Най-известният от последните по време примери от подобен род безспорно е Супермен.

Идваме с мир

Но Луната е едва първото от космическите тела, подарили на човека вдъхновение за създаването на легенди за извънземните.

Марс също може да се види с невъоръжено око, затова няма нищо чудно, че той е привличал вниманието на древните астрономи и писатели. У хората, живели в антични времена, Марс неизбежно се е асоциирал с римския бог на войната.

Бойната природа на обитателите на Червената планета била абсолютно очевидна за режисьора Чък Джоунс, който през 1948 г. в анимационния филм „Дяволският заек“ представя новия герой Марвин Марсианеца (макар че тогава той още не носел това име).

Марвин носел шлем от рода на тези, които са защитавали главите на римските легионери, но той бил с яркозелен „извънземен“ цвят.

Той имал и пола, състояща се от отделни пластини, която не стигала до коленете му, както вероятно при центурионите, но този предмет от тоалета притежавал способност да се разтваря като балеринска пачка.

Което не е характерно за враговете на Бъгс Бъни, Марвин е доста опасен субект и притежава изрядна компетентност, от каквото е лишен например Елмър Фъд. Тоест той е войнствен пришълец, дошъл от планетата, наречена в чест на бога на войната.

Един от най-простите начини да се разбере какъв тип мислене – позитивно или негативно – притежава един или друг човек, е да се попита той как си представя марсианеца.

За оптимистите пришълците олицетворяват Извънземното от едноименния филм на Спилбърг, Морк от сериала „Морк и Минди“ или господин Спок от сериала „Стар Трек“.

От гледна точка на песимистите Космосът гъмжи от Пришълци (като тези на Ридли Скот) и малки садисти като във филма „Марсиански атаки“.

Всеки път, когато учените отправят космическа сонда в неизвестно ъгълче от галактиката, стигам до извода, че съм съгласен със Стивън Хокинг, който тази година помогна за стартирането на проекта Breakthrough Listen, с който учените ще се опитат да открият разумни извънземни форми на живот.

Макар че Хокинг се стреми да открие хуманоиди, той предупреждава, че развита извънземна цивилизация е възможно без ни най-малки колебания да унищожи човечеството, като ни сметне за представители на вид, намиращ се на низша степен на развитие.

Живот на Марс

Безспорно най-яркият и един от най-странните образи на марсианец е този, който Хърбърт Уелс е създал в романа „Война на световете“.

От гледна точка на масовата култура Марс е встъпил в своите права през 1877 година, когато италианският астроном Джовани Скиапарели е насочил своя телескоп към Червената планета и я е изучил внимателно.

Той видял на повърхността нещо, което според убежденията му представлявало канали или бразди, наречени от него canali.

Светът лесно изпаднал в заблуда поради това, че англоговорящата публика невярно е превела тази дума: как, на Марс съществуват канали?! Ако е така, то някой трябва да ги прокопава.

Макар че някои автори и преди това са размишлявали за живот на Марс, изображенията на планетата, създадена от Скиапарели, развълнували въображението на мнозина.

През 1881 година вестник с името London Truth („Лондонска истина“) публикувал статия за нахлуването на марсианци, в която се предсказвало, че ние ще обявим война на марсианците, а те ще ни отмъстят, нанасяйки ни мощен ракетен удар, в резултат на който от Хималаите ще се откъснат огромни скали, а на мястото на Монблан в Алпите ще остане гигантски кратер.

Но думата марсианец, приложима към предполагаемите обитатели на Марс, е влязла в употреба чак през 1883 г., след излизането на книгата „Алериел, или Пътешествие в други светове“ на преподобния Владислав Лах-Ширма, англикански свещеник, историк и писател с полски произход. (Според друга версия думата марсианец е възникнала през 1877 г.)

Героят на романа Алериел е от Венера, а марсианците, които среща, са вегетарианци, ръстът им е около три метра, а външно по нещо напомнят на лъвове.

След това, през 1892 година, хората твърдели, че виждали изблици светлина, излизащи от Червената планета. Дали това са били послания, изпращани от марсианците? Появили ли са се при тях сега канали и прожектори?

През 1895 Хърбърт Уелс започва работа над романа „Война на световете“, който излиза на бял свят на части през 1897 г. Неговите масианци се придвижвали в огромни триножници (скулптура на едно такова съоръжение стои в Уокинг, град близо до Лондон, който книжните марсианци разрушили до основи).

Извънземните представляват плашещо племе, те са едновременно енергични, здрави, безчовечни, уродливи, чудовищни. Те се оказали прекалено силни за войниците, които се опитвали да им окажат съпротива.

За щастие внезапно появилите се на сцената, буквално като бог в древногръцка трагедия, земни бактерии печелят битката и спасяват нашата планета.

Научен факт?

Към 1921 година Едгар Райс Бъроуз, който също се прославил с книгите за Тарзан, съчинил история за пътешествието в обратната посока – към Марс.

Героят на неговите „марсиански хроники“ Джон Картър от щата Вирджиния (той притежавал едно по-скоро извънземно качество, неприсъщо на човека – изглеждало, че той не стареел) се добрал до Марс, който месните жители наричали Барзум, чрез странен космически скок.

Както и измислените му предшественици от произведенията на Лукиан, той се озовал сред войнствени извънземни същества. Тъй като Картър имал боен опит, придобит по време на Гражданската война в САЩ, той бил готов, че ще се наложи да понесе лишения и да направи жертви, ако изискват обстоятелствата.

Бъроуз писал романи за Джон Картър в продължение на няколко десетилетия. И през целия ХХ век писатели, художници, композитори и режисьори отново се обръщали към Червената планета.

Изучаването на Марс и инвазията на марсианци на Земята осигурило на авторите неизчерпаем запас от материали за филми и научнофантастични книги. Или научни факти, както смело се твърди в трейлъра към лентата „Робинзон Крузо на Марс“ от 1964 г.

През 1964 година, когато човекът кацнал на Марс, той вече бил запознат с извънземните, от които би следвало да се страхува, но това не били марсианци.

Хуманоидите от Орион, които използвали Марс за нуждите на минната промишленост, били източник на опасност за Кит Дрейпър и единствен член на екипажа (маймуни), останал сред живите в хода на неуспешен космически полет.

„Този филм е научно достоверен – се отбелязва в началото и края на трейлъра. – Това е само стъпка извън пределите на съществуващата реалност!“

Колкото повече разбираме за Марс, толкова по-силно се променя стилът, в който хората пишат за Червената планета. Книгата на Анди Уеър „Марсианецът“ миналата година стана един от хитовете в продажби, а новият филм, заснет по нея, вероятно ще повтори този успех. Възможно е фактът, че единственият марсианец в тази история се явява не извънземен, а човек от плът и кръв, астронавт на НАСА, който изостава от своя екипаж, да се окаже знаков за новите времена, когато човек е настроен по-скептично.

Дори в по-голяма степен от Кит Драйпър, Марк Уитни, инженер, попаднал в беда, е човек, принуден да противостои на кошмара в абсолютна самота във враждебна среда, която се оказва такава не поради извънземните, а вследствие на собствените си човешки слабости.

Било ни е необходимо много време, за да си представим облика на марсианеца, но нашата обладаност от него безспорно е довела до научен прогрес, за какъвто Хърбърт Уелс е можел само да мечтае.

Точно сега екип от астронавти на НАСА се намира в изолационна изпитателна лаборатория на Хаваите, където са създадени условия, имитиращи полет към Марс. В продължение на година те ще живеят в купол с диаметър 11 метра на северния склон на вулкана Мауна Лоа.

Новината, че учените са открили признаци за наличието на течна вода на Марс, още по-силно подгря трескавия интерес към възможността от откриване на живот на Червената планета. Но колкото повече открития правим, толкова по-малко простор за фантазия ни остава.

Някога писателите са населявали Марс с разнообразни извънземни същества, а сега сме принудени да отпратим ареала на обитание на тези създания в по-далечни ъгълчета от Космоса.

Знаем прекалено много (и – което е важно – с тези знания разполагат зрителите и читателите), за да си правим и в бъдеще вид, че на Марс живеят марсианци и ровят канали.

Марс представлява за нас не по-малък интерес от преди, но, разбира се, той вече е загубил част от своята тайнственост.

Natalie Haynes, BBC Culture