Убийствено слънце: Огледалото на Третия райх
Последно: 19 юни 2024 г. в 10:27
Сред множеството наистина уникални технологии, създадени от немските учени в годините на Втората световна война, се срещат и немалко казуси. По друг начин не може да се нарече проектът „Слънчево оръдие“ – колосално орбитално огледало, което с лъчите си изгаря цели градове, изпарява реки и топи бронирана техника.
В годините на Втората световна война немското селище Хилерслебен (Hillersleben) било важен полигон, където се разработвало ново и перспективно оръжие. В изследователските центрове работели повече от 150 инженери и физици, създаващи всички видове експериментални средства за водене на война, значителна част от които били приети на въоръжение от Вермахта.
След капитулацията на Германия през май 1945 година повечето работници тук трябвало да се преориентират към по-мирни задачи, оставяйки цяла редица проекти в различни стадии на разработка.
Сред тези проекти може да се назоват ракетният артилерийски снаряд с далекобойност, 1,5 пъти над съществуващите в тези времена аналози; 600-мм оръдие, стрелящо със снаряди с тегло един тон; последна модификация на танка Tiger и така нататък.
Но вероятно най-амбициозният нереализиран проект е циклопският Sonnengewehr – „Слънчевото оръдие“ – орбитално оръжие, или идеалното „оръжие на възмездието“, с което в последните години плашел Хитлер.
Идеята за Sonnengewehr била на „бащата“ на ракетната техника Херман Оберт (Hermann Oberth). Още през 1929 година „Пътят към космическите полети“ (Wege zur Raumschiffahrt) той предложил хипотетична обитаема станция, намираща се на орбита около хиляда километра над повърхността на Земята. Оберт доста детайлно описал възможните начини за нейното сглобяване от предварително подготвени модули, предложил да се използва въртене за създаването на изкуствено гравитационно поле, като цяло проработил концепцията за периодични мисии за поддръжка и доставка на товари и смяна на екипажа.
В замисъла на физика нямало нищо особено кръвожадно – той предлагал да се използва такава станция като астрономическа обсерватория и радиоретранслатор, за изследване на Земята, провеждане на спасителни мисии, метеорология и чак след това споменавал военни перспективи. Но именно те заинтересували функционерите на райха.
Предвиждало се на борда на такава орбитална станция да бъде разположено огънато огледало с диаметър 100 метра, което да може да отразява и събира слънчевите лъчи в точка на повърхността на Земята. Оберт смятал, че тази енергия може да нагрява вода и да върти турбините на електростанции, но генералите предпочели да го използват буквално за изгаряне на всичко, което срещне по пътя си този нажежен лъч.
Тази мисъл сама по себе си не е нова. Своеобразна „слънчева пушка“ е използвал още Архимед, според легендата практически унищожила първата вълна на римския флот, който през 212 г. пр.н.е. атакувал родния му град Сиракуза. Според някои свидетелства гениалният учен използвал масив от огънати огледала от полирана мед и подпалил доста вражески кораби.
Оттогава много пъти учените се опитвали да обосноват (или напротив – да опровергаят) ефективността на подобно оръжие – и с различни резултати. Не толкова отдавна тази легенда е била проверена и от създателите на култовата програма Разрушители на митове (MythBusters). С набор от метални огледала те установили, че принципно с такова устройство може да се подпали дървен кораб, но за тази цел трябва да се задържи лъчът в една точка в продължение на няколко минути, което не е лесно на разстояние и при клатене. С други думи, правдивостта на историята за Архимед остава под голям въпрос. Впрочем да се върнем в ХХ век.
Използвайки скиците, направени от Оберт, физиците на Хилерслебен, работещи по военна поръчка, съществено разширили концепцията на орбиталното огледало. Те провели необходимите изчисления и установили, че за техните цели ще бъде необходимо параболично огледало с площ поне кв. км, разположени на височина 8200 км. За реализация на циклопския проект били предвидени 50 години.
Разглеждайки цяла редица отразяващи материали, бил направен извод, че оптимален ще бъде натрий. Този изключително алкален елемент в чист вид моментално реагира с влагата и се окислява, но учените преценили, че в разредените слоеве на екзосферата това няма значение. Във всеки случай изборът именно на натрий остава доста съмнителен.
За извеждане на модулите на орбита било планирано да се използва Vergeltungswaffe 2 (V-2), доста ненадеждна ракета, с която в последните години на войната се опитали да бомбардират Лондон. Специално модифицирана версия А11 за космически стартове дори разработвал Вернер фон Браун в Пенемюнде – според идеята такава ракета можела да достави през стратосферата заряд до самия американски континент.
Електричеството в самата станция трябвало да се изработва от специални парни генератори, подгрявани от същата слънчева енергия. За облекчаването на работата в безтегловност трябвало да се използват обувки с магнитни подметки, а дишаният въздух да се генерира непрекъснато с използването на бордови оранжерии. В тях можело да се засадят тиква – растение, които доста активно поглъща въглеродния оксид.
За връзка с командването екипажът на Sonnengewehr трябвало да използва шифрован радиосигнал, което в онези времена било нещо обичайно. Освен това „нацинавтите“ можело не само да наказват враговете на райха, но и да ги държат под постоянно наблюдение.
Получавайки сигнал за атака, екипажът трябвало да пуска цял масив от ракетни ускорители, ориентирайки огледалото в нужната посока – така, че слънчевите лъчи да се събират на неголяма площ на повърхността на Земята. Теоретично енергията му трябвало да е достатъчна, за да изгори цели градове, да изпарява езера и да разтопява бронирана техника. Срещу такава мощ не можела да устои нито една страна, която няма ракетно оръжие.
През пролетта на 1945 година, на фона на по-очевидната победа на СССР и неговите съюзници, проектът бил съкратен. Победителите – преди всичко САЩ – успели да завземат цяла редица нови технологии, които толкова впечатлили военните и учените от онова време, че „слънчевият меч“ не изглеждал нещо свръхестествено.
Впрочем немалко специалисти се изказвали и по-скептично. Те показвали сметки на астрономическите разходи, необходими за доставка на стотици тонове товари на орбита, за монтиране и оборудване, да не говорим вече за стойността на самия метал.
Има съмнения и в това, че едно-единствено огледало е способно да събере достатъчно разрушителна енергия във фокусна точка, разположена на хиляди километри, освен ако на орбита не се изведе цял арсенал от такива огледала.
Впрочем „огледалото на Архимед“ днес е намерило редица по-мирни приложения. Параболични огледала, улавящи слънчевата светлина, се използват за нагряване на продукти, изработка на електричество, в металообработването и при получаването на водород.
Най-големият от такива обекти е разположен във Френските Пиренеи – 8-етажният масив включва 10 000 неголеми огледала, които заедно създават фокусна точка с температура 3000 градуса по Целзий.
