Каква е вероятността в океаните на Европа да има извънземен живот? Може скоро да разберем

Това е един от най-настоятелните въпроси в науката: има ли извънземен живот някъде там, в безкрайните измерения на вселената, различен от земната му форма, такава, каквато я познаваме?

Все още търсим отговора, но все по-често се случват екзопланетарни открития, които могат в крайна сметка да решат уравнението – технологиите напреднаха дотам, че вече можем да откриваме екзопланети с размер, подобен на земния, които обикалят в т.нар. „обитаема“ зона на своите звезди.

Но не се ли ограничаваме излишно с рамките на геоцентричното си предположение? Предполагаемата звездна обитаема зона представлява онази част от космическото пространство, където температурата би позволила наличие на течна вода или с други думи точно мястото, където се намира Земята в Слънчевата система.

Вероятно при наличието на всички тези условия подобна планета би била населена с познатите ни земни форми на живот. Но кой е казал, че трябва да търсим точно това? Освен това тези потенциално обитаеми зони не са статични, променят се с времето. Звездите се развиват, температурата им се повишава, съответно зоната сменя местоположението си. Това е нещо, което задължително трябва да се вземе предвид, когато става дума за високоразвити звезди червени гиганти, твърди ново изследване.

„Обитаемата“ зона днес и зоната след 7 милиарда години: Wendy Kenigsberg/Cornell University

Всъщност изобщо не е ясно дали подобни на земните форми на живот биха могли да съществуват и да еволюират единствено на подобна на Земята планета в потенциално обитаемата зона на звездата. (Оставяме настрана тотално извънземни форми, които могат да са резултат на химични организации, напълно различаващи се от всичко, което знаем.) Затова проучванията на ледените луни на Юпитер и Сатурн са важни.

Откакто апаратът Вояджър (Voyager) осъществи мисията си, има спекулации, че втората луна на Юпитер, Европа може да има топъл, течен океан под червено-бялата си ледена кора. Скорошни наблюдения с телескопа Хабъл дори предполагат, че част от водата на този океан излита в космоса под формата на гейзери, подобно на това, което виждаме на сатурновата луна Енцелад.

Наличието на такъв океан на Европа би бил резултат от сложната небесна механика на луните на Галилей – невероятен танц с хореография, репетирана в продължение на милиарди години между Йо, Ганимед, Европа и чудовищната маса на Юпитер, който променя и загрява вътрешността на Европа чрез приливното огъване. Нещо подобно на това, което се е случило с вулканичната Йо, само че с по-щастлив и не толкова адски резултат.

Всичко това не значи, че в субледниковия световен океан на Европа се е развил пъстър асортимент от морски чудовища, макар че предпочитаме да е така. Но има достатъчно причини да се надяваме.

Животът на Земята например, се нуждае от вода и източник на енергия – Слънцето, в повечето случаи. Но съще е вярно, че някои организми, особено дълбоко в океана, добиват своята енергия от неслънчеви източници. Дори е възможно най-ранните форми на живот на Земята, когато слънчевата радиация е била много по-слаба от днешната, да са били точно такъв тип.

Ново изследване показва, че екзотермичната химична реакция „серпентинизация“, при която солена вода реагира със скалисти минерали и произвежда топлина и водород може да се окаже идентична с тази на Земята. Освен това радиацията на Юпитер може да е достатъчна, за да раздели кислородните атоми от водните молекули в ледената мантия на луната, което да води до навлизане на кислорода във вътрешността. Това би означавало, че на теория всички необходими съставки за развиваща се екосистема са налице. Единствено това, което наричаме „искрата на живота“, не попада в нашите статистически модели.

Вече са в ход плановете за пращане на космически апарат до далечна Европа. Този път ще е екипиран с „химичен език“, който може да пробие във водата в ледените гейзери и да „опита“ химичната композиция на океана отдолу.

Наблюденията на Европа натрупаха достатъчно улики през последните две десетилетия и вече настъпи времето да търсим отговори на някои от най-настойчивите въпроси, стоящи пред човечеството,

казва Джон Грънсфелд от Директората за научните мисии на НАСА.

Независимо от това, което мисията до Европа ще открие, е дошло времето да преосмислим, какво наричаме и разглеждаме като потенциално обитаема зона както в нашата Слънчева система, така и в далечните екзопланетарни системи.