В Корейската народнодемократична република, на стотина километра северно от град Канге, в подножието на Манджуро-корейските планини, има загадъчно място, което се нарича Билчу, или Блатото на страха. Очевидно тук се намира аномална зона.
Северна Корея е затворена страна, затова чуждите изследователи, занимаващи се с изучаването на аномални зони, не били чували за Блатото на страха. За този район се появило съобщение, след като там пребивавал китайският дипломат Ичу Син.
Билчу е заблатена местност, където растат тръстика и закърнели дървета. През 1949 година, по време на войната между Република Корея и КНДР, в Билчу попаднали около стотина севернокорейски войници. Първоначално всички смятали, че те са загинали при бомбардировка, но местни жители намирали тела на войници, които, независимо от голямата влажност, се били съхранили прекрасно.
Те си били с военната униформа и имали оръжие и амуниции. По телата не се виждали никакви рани, мъртъвците лежали по гръб, със скръстени на гърдите ръце.
Оттогава местните не ходели на блатото Билчу. Те и преди войната знаели, че на блатото загиват хора. По-точно – не се връщат оттам, изчезват безследно. Според местната легенда в блатото живее огромен бял червей, който така се и нарича – Билчу. Щом видел човек, той изпълзявал от блатото и разтварял паст, от която излизало ужасно зловоние и отровни пари. От тези пари хората загивали.
Корейците смятали, че част от войниците са изядени от Билчу, а другите са останали да лежат там, където са загинали от зловонното му дихание.
Водач на Ичу Син бил местният старец Пак, единственият в близкото село, съгласил се да отиде на блатото. Пак така обяснил своето съгласие: „Вече съм стар, така или иначе скоро ще умра. Старицата ми почина, деца нямахме, така че ако ме убие Билчу, няма да има кой да ме оплаква.“ Везните наклонили и парите, които китаецът дал на стареца.
Ичу Син описва своите впечатления от аномалната зона по следния начин:
„Вървяхме през гора, в която расте черен бамбук. Гъсталаците бяха толкова непроходими, че се налагаше да си пробиваме път с помощта на брадва. Още тук усетих странна миризма, напомняща мириса на кръв.
След около три часа излязохме на блатото. Веднага ни обви гъста мъгла. Чуваха се неясни звуци. Миризмата се смени, сега напомняше мириса на гниещо месо. Мъглата скоро се разсея и видях, че Пак седи на земята и се моли. „По-нататък няма да ида и теб не те съветвам“, промълви той, клатейки се назад-напред.
Все пак се реших да стъпя на блатото. Скачах от хълмче на хълмче, като от време на време стъпвах на твърда земя. Така се придвижвах около петнадесет минути. Блатото „издишваше“ смрад и мехури. След това нещо се случи със заобикалящия ме свят, небето от светлосиньо изведнъж стана яркорозово.
Пред очите ми забляскаха ярки светлини. Бях принуден да приседна на парче земя. Вслушах се в странния съскащ звук: „Шиу! Шиу! Шиу! Почвата се заклати под краката ми и веднага си спомних легендата за огромния червей. Може би той ровеше под земята? Почувствах слабост и, изглежда, съм загубил съзнание. Когато се опомних и погледнах часовника, разбрах, че съм се намирал в забвение около един час.
Небето отново стана синьо, колебанията на земята спряха. Но отвратителната миризма продължаваше да стои във въздуха, така че се наложи да стисна нос. Реших да не изпитвам повече съдбата и се върнах на края на блатото. Дълго търсих пътеката, но все пак излязох при стареца.
Пак ме попита: „Чу ли Билчу? Той съскаше. Още няколко минути, и нямаше да те чакам повече. Родил си се под щастлива звезда – бил си на гости на Билчу на блатото и си останал сред живите!“
Когато се върнал в Китай, Ичу Син се обърнал към биолог от Пекинския университет с молба да обясни странното природно явление, което видял в Корея. Ученият изказал мнение, че на Блатото на страха очевидно има специфични условия, интензивно гният растения и се отделя метан. Напълно е вероятно изпаренията да влияят на психиката на човека, който губи ориентация, появяват се халюцинации и в резултат човек губи съзнание и загива.
Това чисто научно обяснение напълно удовлетворява здравомислещите хора, които не вярват в аномални зони, червеи човекоядци по блатата и прочие дивотии. Но едва ли удовлетворява хората които живеят близо до черната тръстика и Блатото на страха.
Ето каква история чул Ичу Син от стареца Пак. Неговият баща Орон Пак през 1952 година отишъл на Блатото на страха. Стрелката на компаса, който носел със себе си, там започнала да се върти като полудяла. Орон решил да заобиколи блатото по края и тръгнал към хълма Сеган. Това място също е известно сред местните жители със своите странности. Тук големи камъни се движели сами по земята, оставяйки следи след себе си. Корейците вярват, че в блуждаещите камъни живеят духовете на техните предци.
Пак тръгнал да се катери по хълма. До върха оставали двеста метра, кореецът почувствал умора и решил да направи почивка. Пътникът прилегнал край огромен камък и не забелязал как е заспал. Когато се събудил след няколко часа, видял странна картина.
Камъкът бил „избягал“ на три метра, и то не надолу, което би било обяснимо, а нагоре. Камъкът бил преминал през каменистата почва като плуг, оставяйки след себе си улей с дълбочина двадесет сантиметра. Орон забелязал, че и околният пейзаж се бил променил. Над върха на Сеган била надвиснала гъста мъгла, бяла и плътна като мляко. Орон тръгнал натам, но неочаквано загубил съзнание.
Той се опомнил, когато над него се надвесил местен пастир. Човекът му проговорил: „Смел човек си ти – не се побои да се изкачиш на върха на Сеган. Там живее духът на вятъра. Той можеше да те погуби.“
Пастирът напоил Пак с мляко и той си тръгнал, като внимателно заобиколил Блатото на страха. Оттогава Орон никога не се приближил повече към блатото и към хълма с блуждаещите камъни.
